— Моля те. Ами ако полицаите разберат за шегата ни? Ще загазим здравата. Дай да изчакаме до утре. Ще подадем анонимен сигнал. От уличен телефон, така че да не могат да проследят обаждането.
Въздъхвам. Трудно ми е да я гледам така уплашена. Накрая се предавам.
— Да се опитаме да поспим.
Тя кима и ляга, но си знам, че цяла нощ ще будува.
Както и аз.
Повече не говорим, но и двете се въртим и мятаме в леглото до сутринта. И двете си мислим за тялото в подножието на Лукаут Пойнт и ни се иска никога да не бяхме срещали Скоч Бекър.
Шестнайсета глава
Когато на сутринта успявам едва да се надигна от леглото, Мати вече е станала. Взирам се с мътен поглед в будилника. Ролинс ще пристигне всеки момент.
И в този момент случилото се предната нощ ме връхлита като сива пелена. Скачам към банята и повръщам на два пъти. Измивам лицето си и дълго се гледам в огледалото. Опитвам се да разбера как така се превърнах в човек, който е готов да прикрие убийство. Защото ако онзи, който се бе вмъкнал в мен, действително е бутнал Скоч от ръба и той действително е мъртъв… тогава съм точно такава, нали? Убийца. Или поне в общоприетия смисъл. Има ли значение, че не съм била в тялото си, когато е извършено престъплението?
Сещам се за учебника по астрономия, който зърнах под леглото на Лидия. Възможно ли е да го е използвала, за да се плъзне в мен снощи? Но виновникът, който и да бе той или тя, като че ли разпозна Скоч. А Лидия не би могла да знае кой е той, нали така?
Влизам в стаята си и намъквам чифт скъсани дънки и лилава блуза, после слизам долу. Лидия и Мати седят на масата в кухнята. Баща ми го няма. Под очите на Мати тъмнеят кръгове.
— Наложи се баща ви да тръгне рано-рано — пояснява Лидия. — Обещах му да се погрижа за закуската. — Тя посочва мястото срещу нейното. Напълнила е една чиния с бекон, яйца и препечени филийки с масло. Май пак ще повърна. Грабвам една чиста чаша за кафе от шкафа и я напълвам до ръба, като гледам да не срещам очите на Лидия.
— Май не сте се наспали особено — отбелязва Лидия.
Опитвам се да уловя погледа на Мати, но тя извръща глава.
Отвън бибитка клаксон.
— Ролинс — възкликва Мати и грабва чантата си.
Изправям се, без да кажа и дума, взимам раницата си и тръгвам след нея към колата.
— Слуша ли ме снощи? Честна дума, обадиха се сигурно десетина души. Супер беше — казва Ролинс и удря спирачки пред един пътен знак за стопиране. Две хлапета с ярки якета минават пред колата.
Още не съм решила какво да му разкрия. Ако планът ми бе сполучил, сега щях да се кикотя, задето се е наложило Скоч да се прибере у дома гол-голеничък. А какво ли ще каже сега Ролинс, ако му разкажа истината? Че лудорията, която бяхме замислили, се бе превърнала в кошмар, завършил с ужасна катастрофа? Знам, че Ролинс би направил много, за да ме защити, но дали би могъл да запази такова нещо в тайна? И бих ли поискала от него такова нещо?
Мати се намесва:
— Всъщност снощи Вий си легна рано-рано. Нещо не й беше добре.
Ролинс ме поглежда.
— Сега наред ли си?
Прокашлям се.
— Аха, добре съм. Нещо се бях преуморила. Съжалявам, че пропуснах предаването.
— Няма нищо. — Той свива рамене. — Радвам се, че си успяла да си починеш. Напоследък изглеждаш доста… ъм… зле.
— О, много благодаря — отвръщам.
На паркинга мястото, където Скоч обикновено паркира, сега е празно. Не мога да откъсна очи от него. Сестра ми вижда Реджина да крачи към училището, смотолевя, че искала да говори с нея, и изчезва. Ролинс измъква ключовете от стартера и ги пъха в джоба си.
— Какво става с теб? — пита ме тихо.
— Какво имаш предвид?
— Напоследък не си на себе си. Искаш ли да поговорим?
Обзема ме неистовото желание да му разкажа всичко за снощи. Струва ми се нередно да пазя такава огромна тайна от Ролинс, момчето, което е най-близкият ми приятел от цяла година насам.
Но преди да успея да отговоря, някой почуква на прозореца му. И двамата вдигаме глави и виждаме Ана широко усмихната. Косата й блести на утринната светлина, а бузите й са порозовели от свежия въздух.
Ролинс ми хвърля още един поглед, сякаш ми казва: „Последен шанс. Искаш ли да поговорим?“.
Но аз извръщам очи.
Ролинс въздъхва и отваря вратата.
— Здрасти, Ана.
— Здравейте — отвръща тя с бодър тон и се усмихва първо на Ролинс, после на мен. — Нали не ви прекъсвам?