Записвам идеята й.
Трудно ми е да обясня защо, но разказът ми въздейства много особено. Почти съм сигурна, че става дума за загуба на невинността, и някак започва да ми се струва, че аз самата снощи съм бродила из горите редом с дявола. Само дето не съм сигурна дали той е Скоч, или онзи, който се бе вмъкнал в мен, или самата аз, задето изоставих момчето да гние в ямата.
— Добре, да съберем чиновете в кръг за дискусията — обажда се по едно време госпожа Уингър.
Всички изпъшкваме недоволно и избутваме чиновете назад, до стените. Госпожата разделя дъската надве и пита какви символи сме открили.
— Жена му — обажда се Саманта. — Олицетворява вярата.
— Добре — съгласява се госпожа Уингър и записва казаното с маркер за бяла дъска. — Друго?
— Мъжът с тъмните дрехи — подмята някой. — Това очевидно е дяволът.
— Добре — повтаря госпожа Уингър. — Защо според вас стопанинът Браун се съгласи да тръгне с дявола, след като уж е почтен човек?
И тук се обаждам аз:
— Понеже на всеки се случва да тръгне с дявола в един или друг момент. Даже и благочестивата съпруга на Браун се кланя на Сатаната заедно с останалите им съселяни в гората. Тоест на всеки се случва да постъпи неправилно в живота си. Никой не е съвършен.
Особено аз — мисля си. — Ами ако тези няколко часа мълчание са се оказали фатални за Скоч?
Саманта се обръща към мен.
— Да, ама стопанинът Браун е позволил това да го съсипе. Ако не беше взел нещата толкова присърце, нямаше да свърши така зле.
— Интересно — отбелязва госпожа Уингър и почуква с маркер по брадичката си. — Момичета, струва ми се, че сте схванали смисъла на историята. Впечатлена съм.
Чува се звънецът и учителката се разбързва да си събере копията.
Двете със Саманта си оставаме по местата и за миг се втренчваме една в друга. Чудя се дали някога ще ми прости за обаждането. Тя подава екземпляра си на госпожа Уингър и нарамва учебниците си. Тръгва си, без да ме изчака.
Седемнайсета глава
Денят се точи безкраен. Най-накрая последният звънец все пак бие. Тръгвам с тежка крачка към шкафчето си, а учебниците ми тежат далеч повече от обичайно. Успявам да отключа вратичката едва на третия път, понеже погледът ми се премрежва, когато се опитам да се съсредоточа върху цифрите. Смазана съм.
— Реджина е бясна. — Мати се обляга на шкафчето до моето.
— Казах й, че съм се обадила на полицията от обществен телефон — отвръщам уморено. — Какво повече иска да направя? Да се предам?
— Все повтаря, че всъщност никой не разбирал Скоч и че под цялото перчене бил добър човек.
— Божичко — изсумтявам.
— М-да. Ще гледам да й налея малко здрав разум по време на тренировката. Право вкъщи ли се прибираш?
— Аха. Ролинс ще ме закара.
— О — смънква Мати, а очите й се разширяват, сякаш знае нещо, което аз не знам.
— Какво има?
— Нищо. Но току-що го видях да отива към паркинга с Ана. Реших, че сте се разбрали да не се качваш при него.
Сърцето ми се свива. Надявах се да успея да разкажа на Ролинс за снощи. Хич не съм убедена, че постъпих правилно, като не си казах името на ченгетата. И искам да чуя неговото мнение, понеже Саманта очевидно няма как да ми бъде морален ориентир по тоя въпрос. А и Мати не е безпристрастна. За нея най-важното е да не загазя.
Тръшвам вратата на шкафчето.
— Супер. Е, явно ще си ходя пеша.
Мати ме стисва за ръката.
— Ще се видим после. — Пуска ме и се затичва по коридора разлюляла опашка.
Мятам раницата на рамо и някак успявам да събери сили да тръгна пеша към къщи. Слънцето грее в лицето ми и разходката щеше да е приятна, ако в главата ми не танцуваха такива черни мисли. Не спирам да се чудя какво ли се случва на Лукаут Пойнт. Дали лекарите, като са видели, че Скоч не реагира, са го закопчали в чувал и са го натоварили на носилката? Дали полицаите претърсват гората за следи от нещо нередно? Дали вече са уведомили родителите му?
Когато завивам по нашата улица и виждам жълтата кола на Лидия в алеята, за малко да се обърна и да побягна в противоположната посока. Тя е последният човек, когото бих искала да видя в момента, но реално няма къде другаде да ида. Вирвам решително брадичка и решавам, че сега е моментът да разбера какво всъщност прави у нас и дали тя е човекът, който си играе със съзнанието ми през последните няколко дни.