Стисвам юмруци. Мати така е обсебена от мисълта да си имаме майка у дома, че е готова да застане на страната на Лидия вместо на моята.
— Виж какво — започвам сърдито. — Лидия не знае нищичко за мен. Та миналата седмица изобщо не знаехме, че имаме леля. А сега си вре носа в живота ми и ми обяснява, че трябвало да ида в клиниката за семейно планиране. Страхотно, няма що.
Мати се обръща с лице към мен и слага ръце на кръста.
— Стига, Вий. Тя се тревожи за теб. Доста сме си говорили. Иска само да си има семейство.
— Ако не беше избягала, щеше да си има семейство. Не сме й ние виновни, че през последните двайсет години се е крила вдън земя — изсъсквам. — Имам чувството, че е решила да се впие като пиявица в нашето семейство, вместо да си направи собствено.
Лицето на Мати се изопва.
— Отивам да се къпя. — Излиза в коридора, но после се връща и заявява: — Не мога да повярвам, че можеш да си толкова жестока със собствената си плът и кръв.
После тряска вратата. Смъквам компютъра от скута си и се свивам на кълбо. Де да беше толкова просто. Завиждам на Мати, че е в състояние да разтвори обятия и да приеме нов човек в живота си без сянка на съмнение.
Веднъж в училище обсъждахме дали невежеството действително е блаженство. Всички повтаряха, че предпочитат да знаят истината, вместо да живеят в лъжа. Само аз спорех, че единственият начин да бъдеш истински щастлив е да не знаеш истината.
Понеже истината е твърде сложна.
И в повечето случай — твърде грозна.
Осемнайсета глава
На път за банята забелязвам, че вратата на Мати е леко открехната. В коридора се дочуват тихи гласове. През процепа виждам сестра си — седи на леглото, а зад нея Лидия ритмично прокарва четка през дългите й руси къдрици.
— Косата ти е досущ като на майка ти — отбелязва Лидия.
— Така ли? — Ясно долавям чувството на гордост в гласа на Мати.
— Аха. Майка ти имаше най-красивата копринена коса на света. Страшно й завиждах. Моята се накъдря на ситно и при най-беглия намек за дъжд, но нейната винаги се държеше прилично.
Мати въздъхва.
— Можеш ли да ми разкажеш някоя случка с нея?
Облягам се на стената и притаявам дъх.
— Я да видим. — Лидия замислено разресва косата на Мати. — Ами, като бяхме малки, баба ти и дядо ти ни водеха на езерото Окободжи за по една седмица всяко лято. И въпреки че беше скъпо, винаги наемахме лодка. Едната от нас караше водни ски с дядо ти, а другата оставаше да се пече на терасата с баба ти. Редувахме се. Както и да е, едно лято… Майка ти сигурно е била на дванайсет. Неин ред беше да кара ски, а аз седях на палубата и четях някакво долнопробно модно списание. По едно време вдигнах поглед и не я видях.
Дядо ти управляваше лодката, фучеше през водата, но на ските зад него не виждах никого. Скочих на крака и се развиках, за да привлека вниманието му. След около минута той се обърна и видя, че е паднала. Слава богу, че тя беше с жилетка, иначе дядо ти никога нямаше да успее да я открие.
Издишвам тежко.
— Олеле — възкликва Мати. — Припаднала е, така ли? Често ли й се случваше? Явно Вий го е наследила от нея.
— Никога не са й поставяли официална диагноза — пояснява Лидия и оставя четката на леглото. — Но съм почти сигурна, че имаше нарколепсия.
— Хич не съжалявам, че точно това не съм наследила — отбелязва Мати.
Отстъпвам назад и се шмугвам в банята, където заключвам вратата. Когато поглеждам в огледалото, осъзнавам, че плача.
Вечерта в леглото дълго се взирам в тавана.
Явно мама е страдала от същото като мен. Дали и за нея е било толкова мъчително? Дали постоянно е научавала неща, които не е искала да знае? Дали е копнеела да бъде нормална?
Обръщам се настрани и подпирам глава с ръка. Погледът ми попада на черните дрехи, с които бях облечена снощи, и мислите ми политат към Скоч. Разбрали ли са вече полицаите с кого е бил снощи? Открили ли са стъпките ни в калта? Дали им е станало ясно, че е имало някакво боричкане? Да имаше начин да разбера какво точно се случва.
Изведнъж скачам.
Има начин.
Навремето, през октомври, когато се опитвах да разбера нещо повече за смъртта на Софи, прибрах една ръкавица, изпусната от Скоч. Възнамерявах да я използвам, за да се плъзна в него и да разбера кой е убиецът. Но когато го направих, се плъзнах не в Скоч, а в баща му. Оказа се, че ръкавицата е негова. За щастие, още я пазя. Натикала съм я в долното чекмедже, под колекцията ми от тениски от концерти.