Останала без дъх, сплитам пръсти в косата му и го придърпвам надолу, докато устата му не се спира върху моята. За миг се поколебава, но после устните му се разтварят и езикът му гали моя. Телата ни се извиват едно към друго и най-после признаваме, че се нуждаем един от друг по нов начин. Отново трясва гръмотевица и Ролинс се отдръпва. Останала съм без дъх.
И тогава се сещам.
— Чакай. Ами Ана?
Ролинс ме изглежда озадачено.
— Какво за нея?
— Мислех, че вие… — не довършвам.
Той се привежда отново към мен и обхваща брадичката ми с шепа.
— Вий, само ти съществуваш за мен. Винаги само ти. — Притиска устни до моите.
Блесва светкавица и ехтящият трясък ни кара да се откъснем един от друг.
— Трябва да вървим — казва Ролинс и аз кимам. Оставям се да ме изправи на крака и да ме поведе през гробището, между надгробните камъни. Изкачваме някаква височина и виждам колата му да чака на паркинга.
Когато влизаме, надува радиатора.
— Я сега ми обясни какво правеше на гробището? Не, чакай, нека се опитам да налучкам. Нямаш представа как си се озовала там.
Поклащам глава.
— Наистина нямам. Нямам никакъв спомен да съм излизала от къщата. — Млъквам за миг и се замислям за Лидия. Нарочно ли ме е довела до гроба на мама? Ако е тя, какво иска да каже с това?
А ако не е тя, то кой?
За първи път от няколко дни се сещам за странната жена, която ме върна вкъщи онзи път след катастрофата. Възможно ли е да има нещо общо с всичко това?
— Не искам да се прибирам. — Прехапвам устна, понеже не виждам къде би могъл да ме заведе. Никога не съм ходила у тях, понеже се чувства ужасно неловко заради болната си майка.
— Тогава ела у нас — неочаквано ми предлага той. Отклонява за миг поглед от шосето и ми се усмихва стеснително.
Пресягам се и стисвам ръката му.
Когато спираме пред къщурката им, вътре е тъмно, примигва само мътната светлина на телевизора. Тръгвам след Ролинс по разбитата циментова алея и заедно изкачваме стълбите. Ролинс тихо затваря вратата зад мен, а аз се обръщам да огледам обстановката.
На опърпания стар диван седи мършав мъж, вдигнал крака върху щайгата от мляко, сложена наместо масичка. Гледа нощната програма. Откъсва поглед от телевизора само колкото да ни погледне, после отново впива очи в екрана, като бавно отпива от бутилката будвайзер.
Ролинс ме повежда към дъното на къщата. Кима към едната врата.
— Майка ми спи.
Влизаме в следващата стая, която мигом разпознавам като неговата. Импровизираната библиотека, преметнатите на облегалката на стола джинси, окъсаното томче на Стивън Кинг върху леглото. Всичко е съвсем в негов стил.
— Съжалявам за чичо ми — вметва Ролинс. — След малко тръгва за болницата. И има нужда да се подготви психически с няколко бири, преди да посвети цяла нощ на чистене на повръщано и нечистотии. Или поне така твърди.
Смътно си спомням, че ми е споменавал, че чичо му работи като санитар в болницата.
Сядам на леглото, а той изчезва някъде в коридора и след миг се връща с избеляла оранжева кърпа. Избърсвам лицето и косата си, но колкото и да потупвам дрехите си с малката кърпа, няма как да ги изсуша. Смъквам халата и едва в последния момент осъзнавам, че мократа ми бяла тениска е станала напълно прозрачна. Лицето ми пламва и побързвам да скръстя ръце пред гърдите си.
Явно и Ролинс е забелязал, понеже отклонява поглед, макар ъгълчетата на устните му да се изкривяват в лека усмивка. Дръпва едно очукано чекмедже, изважда тениска на „Соник Ют“14 и ми я подава. От друго вади чифт шорти. Поемам ги с благодарност.
— Ще ида да си взема един душ — казва. — Веднага се връщам.
Когато затваря вратата, бързам да смъкна мократа тениска и панталони. Тялото ми цялото е настръхнало. Прокарвам кърпата по кожата си, та поне що-годе да съм суха, и навличам тениската и шортите на Ролинс. После, треперейки, скачам в леглото и дръпвам завивката до брадичката си. Минават няколко минути, преди зъбите ми да спрат да тракат.
На вратата се чука лекичко и Ролинс я открехва, колкото да прошепне в процепа:
— В приличен вид ли си вече?
— Облечена съм — отвръщам. — А доколко ми е приличен видът, е спорно.
Той се разсмива и отваря вратата. Поемам си рязко въздух, като виждам, че е гол, само с вързана на хълбоците светлосиня кърпа. Отваря чекмеджетата и тършува за дрехи. А аз гледам как мускулите на гърба му играят под кожата. Не ми е хрумвало, че е толкова здрав. Вероятно му се налага, за да може да вдига майка си от инвалидната количка.