Навлича чифт къси панталони под кърпата, после някаква черна тениска.
— Чичо ми си легна — осведомява ме и посочва с палец към хола. — На дивана ще бъда, ако ти трябва нещо.
Отварям уста да възразя, без да съм наясно какво точно ще кажа, но я затварям. Май очаквах, че ще спи тук, при мен. Ако не на леглото, то поне на пода или нещо такова. Мисълта да остана съвсем сама ме побърква. Но Ролинс щраква лампата и затваря вратата, преди да успея да кажа каквото и да било.
Обръщам се настрани и се втренчвам в ивицата светлина под вратата. Всичко е наред. Нали е в съседната стая. Намествам се в завивките му и вдишвам миризмата му. На кожа и подправки. И на нещо друго, нещо, за което не намирам думи. Нещо, което си е само негово. Самата му същност.
Минават няколко секунди.
Минути.
И ми става ясно, че няма начин да заспя след всичко, което се случи. Животът ми е пълна бъркотия. Някой постоянно влиза в тялото ми и ме кара да върша странни неща, да ходя на странни места. А ако полицаите продължават да душат, накрая ще ме обвинят в престъпление, което не съм извършила. Възможно е да свърша в затвора. И като капак на всичко осъзнавам, че съм влюбена в най-добрия си приятел.
Дръпвам завивките и се измъквам от леглото. Прекосявам стаята на пръсти, за да не събудя чичото или пък майка му, и внимателно завъртам дръжката. Вратата се отваря и аз притичвам по коридора към стаята, където преди час чичото на Ролинс гледаше телевизия.
— Ролинс — прошепвам.
Издутината върху дивана се размърдва. Той отваря едно око.
— Добре ли си, Вий? Искаш ли вода или нещо друго?
Приближавам се до дивана и коленича отстрани.
— Ролинс, не може ли да се върнеш в стаята, а? Моля те? Не мога да заспя.
Той сяда на дивана и се прозява.
— Разбира се. Не исках да се чувстваш неудобно.
— Знам — казвам и се усмихвам. — Ама с теб ще ми е много по-удобно.
Ролинс се изправя, както си е с одеялото върху раменете. Връщам се обратно в стаята и го изчаквам да влезе. После затварям вратата. Той понечва да разстели завивката си на пода, но аз го хващам за китката.
— Не. Искам да спиш с мен.
Той ме поглежда равно.
— Сигурна ли си?
Кимам.
Покатервам се първа в леглото, а той се настанява до мен. И макар да имам чувството, че го познавам по-добре от всеки друг на света, сега усещам колко малко зная за него всъщност. Какъв е бил животът му, преди да дойдат в Айова? Кой е баща му? Какво се е случило с майка му, та е прикована в инвалидна количка?
Облягам глава на рамото му и подхващам:
— Разкажи ми за майка си.
Той мълчи и се плаша, че може да съм прекалила. Отношенията на Ролинс с майка му са толкова сложни. А и знам, че не обича да говори за нея.
— Родила ме е, преди да навърши двайсет — казва накрая. — Не познавам баща си. Баба ми казваше, че бил наркоман и зарязал майка ми, като разбрал, че е бременна. Така че живеехме при баба и дядо. Мама работеше нощно време като санитарка, а когато тръгнах на училище, си намери работа в една фирма за телемаркетинг. Това беше преди катастрофата, разбира се.
Усещам, че тялото му се напряга.
Катастрофата.
— Прибирала се от работа с колелото. Не видяла колата, а и шофьорът не я видял. Така поне каза впоследствие. Говорел по телефона. Много беше зле. Мислех, че ще умре. Даже помня, че й държах ръката в болницата и ужасно се стараех да не покажа колко ме е страх. Бях на осем.
Пръстите му лежат отпуснати в моите. Разтривам ги лекичко, за да ги съживя.
— Дълго време баба и дядо се грижеха за нея. Къпеха я. Хранеха я. Но после баба почина, когато бях девети клас. Получи инфаркт. А дядо почина скоро след това, май не намираше смисъл да живее след нея. И останахме само аз и мама. Чичо ми е единственият ни друг роднина. Така че дойдохме тук… Останалото си го виждала.
Сещам се за онзи ден, когато се плъзнах в Ролинс, как чичо му се разкрещя да иде да изкъпе майка си. И колко нежно я съблече и изкъпа той. Как всяко движение нашепваше за истинска обич.
— Толкова съжалявам — прошепвам и отмятам кичур коса от очите му.
Той вдига рамене.
— Е, ти знаеш по-добре от всеки друг. Животът невинаги е справедлив.