Обръщам лицето му към мен. Очите му са тъмни като нощта. Обецата на устната му проблясва на лунната светлина. Прокарвам ръце през косата му, после се накланям към него и докосвам устните му със своите. Той отвръща, разтваря устни и езикът му нежно гали моя.
Но преди да успея истински да се насладя на целувката, се отдръпва.
— Твой ред е.
— Мой ред за какво? — питам и се сгушвам в него, опитвайки се да го примамя за по-дълга целувка. Но той отново се отдръпва и ме поглежда с най-сериозно изражение.
— Твой ред е да разкажеш какво точно се случва. Не съм сляп, Вий.
Всякакво желание за ласки ме напуска, когато се сещам за снощи, за неестествено разкривеното тяло на Скоч. Поне е жив. Поне това.
После вдигам очи към Ролинс и ми става ясно, че не мога да имам тайни от него. Обзема ме желание да му кажа всичко.
Така и правя. Започвам със слуховете, разпространявани от Скоч по мой адрес и по адрес на Саманта, и как двете сме решили да му дадем хубав урок. После разказвам как всичко се обърка и колко ме е страх, че полицаите ще разберат, че сме били горе, когато Скоч е паднал.
— Не видях как падна. Само миг преди това някой се вмъкна в мен. И ме е страх, че този някой ме е накарал да го бутна.
Ролинс мълчи известно време и ме дострашава какво ли си мисли за мен. Та кой нормален човек примамва някого в гората посред нощ, а после го оставя сам да кърви, може би дори да умре? Ами ако не ми вярва и смята, че си измислям цялата работа с плъзването, за да прикрия факта, че сама съм блъснала Скоч?
— Може пък просто да е паднал — опитва се да ме успокои той и ме погалва по косата.
— Има и още. Намерих нещо в стаята на Лидия. Учебника по астрономия, който мислех, че съм загубила. Скрила го беше под леглото. Твърди, че го намерила една нощ и се зачела, ама май не й вярвам особено. Защо ще го прави, ако не тя се вмъква в мен?
Ролинс замръзва с вплетени в косата ми пръсти.
— По дяволите. Това определено звучи подозрително.
Вдигам се на лакът, за да го погледна.
— Значи ми вярваш? И не ти звучи налудничаво?
— Е, цялата работа определено е смахната. А и леля ти ми се струва пълна откачалка. Но не, не смятам, че си луда.
Взирам се в очите му, за да се уверя, че е искрен.
— Ще ми помогнеш ли да разбера какво точно се случва?
— Естествено.
Толкова съм му признателна, задето не смята, че съм си изгубила ума, че буквално скачам отгоре му, целувам шията му, меката част на ухото му и накрая устните. Той ме хваща за талията и ме обръща по гръб, надвесва се над мен.
— Какво чакаш? — питам.
— Нямам намерение да чакам повече — прошепва той и ме дарява с дълга топла целувка.
Двайсета глава
Пет сутринта е и Ролинс е паркирал в алеята пред дома ми. Гледам втренчено къщата и умирам от ужас да вляза вътре. Откакто видях учебника в стаята на Лидия, имам чувството, че играя главна роля в някакво извратено риалити шоу. Ако действително умее да се плъзва, би могла да се вмъкне в мен във всеки един момент, да следи действията ми. А тази мисъл ме побърква.
— Не искам да влизам — простенвам.
Ролинс погалва ръката ми.
— Налага се, ако искаш да си у дома, когато всички се събудят. Ще дойда да те взема към осем без петнайсет.
След по-малко от три часа. Бих могла да поспя малко, да се изкъпя, да си взема една вафла и ще стане време пак да тръгвам. Май ще мога, а? Възможно е дори да не се засека с Лидия.
— Добре — казвам. — Ама нито секунда по-късно, нали?
— Ясно. Тук ще съм.
Нерешително се привеждам към него за целувка. Странно колко бързо се обърнаха нещата. Ако миналата есен някой ме беше попитал какво чувствам към Ролинс, щях да отвърна, че ми е като брат. Е, нямаше да съм съвсем искрена. От време на време помежду ни прехвръкваше по някоя искра, но и двамата се страхувахме твърде много, за да предприемем каквото и да било. Но сега. Сега, когато притисна устни в неговите, не мога да им се наситя. Не искам да се разделяме дори и за секунда, но знам, че се налага. Баща ми ще полудее, ако се събуди и установи, че ме няма.
— Ще се видим съвсем скоро — прошепва Ролинс.
Разкопчавам колана и отварям вратата. Въздухът е възхладен, а моравата е цялата окаляна от снощната буря. Пантофите ми жвакат в калта на всяка крачка.
Когато отварям, вътре цари тишина. Но докато прекосявам фоайето на пръсти, някакъв глас ме стряска: