— Крайно време беше.
Обръщам се и виждам баща ми и леля Лидия на масата в трапезарията, всеки с чаша кафе. Очите на татко са обрамчени от тъмни кръгове и ми става пределно ясно, че не е мигнал, а също и че здравата съм загазила.
Съвсем обезсърчена, влизам в трапезарията и се свличам върху един от столовете, без да поглеждам никого. Как да обясня къде съм била през нощта? И то при положение, че жената, която най-вероятно е виновна за изчезването ми, седи отсреща?
— Май малко си пропуснала вечерния си час, млада госпожице — започва баща ми.
— Нямам такъв — отвръщам.
— Е, ако имаше, той със сигурност нямаше да е пет сутринта — извисява се почти до крясък гласът на баща ми. Забелязвам, че Лидия дискретно го докосва по ръката и той мигом се успокоява. Този интимен жест ме вбесява.
— Пак се случи същото — казвам и поглеждам Лидия право в очите, предизвиквам я с поглед. — Припаднах, а когато се събудих, се оказах на гробището насред бурята. Ролинс случайно мина оттам и ме спаси.
Докато баща ми се мъчи да смели чутото, аз не откъсвам очи от Лидия, макар да не съм сигурна какво точно търся в изражението й. Вина? Ако тя ме е завела на гробището и ме е зарязала под дъжда, би ли се чувствала виновна? И действително ли долавям издайническо трепване?
Няма как да съм сигурна, но ми се струва, че тялото й съвсем леко се накланя назад, сякаш думите ми са я жегнали. Свежда поглед и може би, за да прикрие реакцията си, надига чашата и отпива дълга глътка кафе.
— А Ролинс ей така най-случайно мина оттам, а? Прости ми, Вий, но не съм сигурен, че ти вярвам.
Вдигам рамене.
— Вярваш или не, точно това се случи. И понеже не исках да будя всички, останах у тях.
Баща ми клати глава.
— Знаеш ли, винаги съм го харесвал, но ето че за втори път от две седмици насам изчезваш за по цяла нощ.
Поглеждам Лидия. Само тя знае, че не си бях у дома в четвъртък вечерта, когато обявих, че не ми е добре и си лягам. И Мати също, но тя не би ме издала, нищо че ми е бясна.
Лидия отказва да срещне погледа ми.
— Съжалявам, Силвия, но смятам, че баща ти има право да знае какво се случва.
Татко въздъхва раздразнено.
— Вий, винаги съм те възприемал като отговорен човек. А сега ме лъжеш, не се прибираш по цели нощи. Какво следва? Пиеш ли? Наркотици ли взимаш?
— Съвсем не е това, което си мислиш, татко — казвам, но полза няма.
Глух за възраженията ми, той продължава:
— Струва ми се, че единственото решение е да ти забраня да излизаш. Щом се налага да те държа вкъщи, за да съм сигурен, че си в безопасност, значи така ще бъде.
— Но…
— Никакво „но“, млада госпожице. Трябваше да помислиш за последствията, преди да предадеш доверието ми. Започвам да си мисля, че Ролинс ти влияе зле. Ще ми се известно време да не се виждаш с него. Налага се да ходя на работа, но леля ти може да те кара на училище и да те взима. Нали няма да имаш нищо против, Лидия?
Тя ме поглежда почти разкаяно. Ако не знаех какъв човек имам насреща си, щях да реша, че съжалява, задето ме е издала. Но тя се обръща към баща ми и казва:
— Разбира се, че не. Това е най-малкото, което мога да направя.
— Значи се разбрахме — казва баща ми и се надига от стола. — Трябва да се приготвям за работа.
— Сигурен ли си, че не можеш да си останеш вкъщи? — пита го Лидия. — Не си мигнал цяла нощ.
Баща ми накланя глава видимо изтощен.
— Не мога да си отменя операциите само защото дъщеря ми е решила да прекара цялата нощ с гаджето си.
Думите му ме жилват като плесница. Става ми ужасно гузно, задето така го тревожа, когато работата му е на живот и смърт, но после се сещам, че вината за това не е изцяло моя. Та нали някой се вмъкна в мен и ме завлече на гроба на мама.
Стрелвам гневно Лидия.
Баща ми тръгва бавно по стълбите.
— Как можа? — питам я, когато той се отдалечава достатъчно.
Веждите й се сключват и тя посяга да ме хване за ръката. Дръпвам се като опарена.
— Нали ти казах, Силвия. И аз съм била на твоите години. Знам какво е. Понякога не е зле да позволиш на някой по-възрастен и по-мъдър да взима решенията. Не се сърди толкова. Няма вечно да си наказана. Може би ще мога да поговоря с него, да го накарам да омекне малко…
Изправям се рязко и преобръщам стола, без да искам. Мисълта, че Лидия е достатъчно близка с баща ми, че да го убеди да смекчи присъдата ми, ме подлудява. Какви ли са ги вършили тези двамата, когато нас с Мати ни е нямало? Толкова ли лесно е забравила годеника, изоставен в Калифорния?