— Не се хаби да ми правиш услуги — измърморвам, после вдигам стола. Съвсем разтреперана, тръгвам нагоре да си взема дълъг горещ душ, та дано изтикам от ума си представата как Лидия ще накара баща ми да „омекне“.
Точно пиша на Ролинс да не си прави труда да идва да ни взима и че ще му обясня всичко в училище, когато на вратата ми се почуква. Не реагирам, понеже решавам, че е Лидия, но после чувам глухия глас на Мати:
— Аз съм.
Пускам я да влезе и затварям вратата зад нея, понеже хич не ми се иска онази жена да мине и да ни чуе.
Не съм забравила, че Мати й е издрънкала нещо много лично за мен. Скръствам ръце.
— Какво точно си казала на Лидия за Скоч?
Мати ме поглежда колебливо.
— Ами само… какво се е случило на забавата. Разглеждахме един стар годишник и й разказвах за всички в училище. Обаче като стигнахме до снимката на Скоч, млъкнах. И веднага й стана ясно, че нещо не е наред. Не ме остави на мира, докато не й разказах. Вий, тя направо побесня, като разбра. Цялата пребледня и само свиваше юмруци. Наистина я е грижа за теб.
Сещам се какво бе казала Лидия, когато ми съобщи за злополуката със Скоч: „Ще направя всичко възможно, за да ви защитя“. Би ли бутнала непознато момче от скалата, за да му отмъсти, че се е възползвал от мен?
— Не мога да повярвам, че си й казала — възкликвам.
— Не… не ми хрумна, че така ще се разстроиш — заеква Мати. — Знам, че не я харесваш, но наистина си мисля, че би могла да ни помогне, ако й разкажем всичко.
Каква ирония! Мати си мисли, че Лидия би могла да ни измъкне от бъркотията, при положение, че по всяка вероятност именно тя я бе забъркала.
— Виж — поемам си дълбоко въздух. — Ней казвай нищо повече. Дай ми един ден да помисля какво да правим.
След секунда Мати кима.
— Чух, че Скоч е жив. Това е хубаво, нали?
— Хубаво е, разбира се. Само дето, като се събуди, вероятно ще разкаже на всички, че е бил с Реджина, преди да падне. А тя ще рухне и ще изпее всичко.
Лицето на Мати помръква, сякаш подобно развитие изобщо не й е хрумвало. Сяда на леглото и отпуска глава в шепи.
Има толкова нещастен вид, че мигом съжалявам, че й казах. Присядам до нея и я погалвам по гърба.
— Не се тревожи. Всичко ще оправя.
Нямам представа как.
Но ще го направя.
Докато пътуваме към училище, не откъсвам поглед от прозореца на лимоненожълтата тойота. Мати седи отпред, аз съм отзад и упорито игнорирам опитите на Лидия да срещне погледа ми в огледалото.
— Е, момичета, не наближава ли балът? — пита тя и върти копчето на радиото, докато не попада на някаква станция, бълваща сантиментална поп музика. Поклаща глава в ритъм.
Правя отвратена физиономия.
— Аха — отвръща Мати. — След две седмици.
— Покани ли те вече някой? — Лидия дава мигач и завива покрай „Макдоналдс“. Въпроса задава на Мати, понеже явно се досеща, че дори сам Джони Деп да дойде да ме иска, няма как да се получи, понеже съм наказана.
— Не, но има едно момче, с което ми се иска да отида. Ръс. Той е дванайсетокласник, но е на годините на Вий. Разбрали сме се в петък да ходим на кино четиримата с нея и Ролинс.
Усещам как Лидия ме поглежда въпросително, но не й доставям удоволствието да срещна погледа й.
— Така ли? — казва накрая.
— Аха — отвръща Мати. — Хей, Вий, ти пита ли татко?
Стисвам зъби.
— Още не съм.
Влизаме в паркинга на училището и колата изгася.
— Благодаря, че ни докара, Лидия. След училище имам тренировка, така че ще ме докара Саманта или някой друг.
— Добре. Приятен ден, миличка.
Това „миличка“ ми прозвучава точно толкова искрено, колкото и обръщенията на продавачките в големите магазини, докато те предумват да пробваш някой скъп парфюм. Но на Мати не й прави впечатление. Небрежно махва с ръка и затръшва вратата.
Тръгвам да излизам, но Лидия се обръща с лице към мен.
— Чакай малко, Бий. Ще ми се да поговорим.
— За какво?
— Не искам да ме мразиш.
— Тогава защо направи така, че да ме накажат?
Настава мълчание и ми се струва, че, аха, да си признае нещо. Дишането ми се ускорява и се питам дали няма да разкрие, че умее да влиза в чужди тела. Но после изражението й се променя и ми става ясно, че нищо няма да ми каже.