— Правя всичко за твое добро. Ще ми се да ми повярваш.
— Хубаво, вярвам ти. Сега може ли да тръгвам? Ще закъснея за първи час.
Тя кима.
— Добре — казва тихо. — Ще дойда в три и половина.
Без да кажа и думичка, се измъквам от колата и трясвам вратата.
Двайсет и първа глава
Вадя учебници от раницата и ги мятам в шкафчето, когато някой ме потупва по рамото. Обръщам се и виждам, че Ролинс стои зад мен с въпросително вдигнати вежди.
— Какво става?
— Сгащиха ме. Баща ми реши, че съм се измъкнала, за да прекарам нощта с теб.
— Не му ли разказа какво се случи?
— Да, ама не ми вярва. Лидия взела, че му казала, че и в четвъртък вечерта не съм си била вкъщи, и той ме наказа, представи си. От сега нататък тя ще ме кара до училище и обратно.
— Майтапиш се.
— Де да беше майтап — намусвам се и дръпвам учебника по английски.
— Е, поне ще можем да се виждаме в училище. През обедната почивка, нали? Под пейките? — прошепва той и се накланя към мен.
Затварям очи, за да се насладя на топлината и близостта му. Устните му се притискат към моите и целият хаос някак се разпръсква поне за миг. Уви, когато очите ми се отварят, гледката, която ги посреща, е крайно неприятна.
Ана.
— О, извинявайте. Ролинс, исках само да проверя дали остава уговорката за следобед.
Вдигам вежди към него, а той смутено почесва глава.
— Щеше да ми помогнеш за списъка с песните.
— О! О, вярно, Ана. Съвсем бях изключил. Но май съм свободен след училище. Така че няма да е проблем. — Той ме поглежда въпросително.
— Е, не се съобразявай с мен. Ще си бъда вкъщи и ще броя маргаритките на тапетите в кухнята.
— Супер. Тоест не е супер… Така де, разбираш. — Ролинс съвсем се обърква. — Нали ще се видим на обяд?
Въздъхвам.
— Аха.
Гледам го как се отдалечава по коридора с Ана и не мога да не забележа как дънките й — някакъв ретро модел — идеално обгръщат дупето й. Точно така пише по списанията, че трябва да изглежда дупето ти: като ябълка или обърнато наопаки сърце, или някаква подобна глупост. Не мога да не го сравня със собствения си плосък като дъска задник.
Опитвам се да се утеша, като си припомням какво ми каза Ролинс снощи: „Вий, само ти съществуваш за мен. Винаги само ти.“
Но това не стига, за да уталожи неприятното чувство, което ме обзема, когато виждам как Ана се пресяга и хваща Ролинс под мишница. А той не се отдръпва.
Госпожа Уингър уплътнява първите десет минути от часа с преговор на нови думи на проектора. Опитвам се да се съсредоточа, но се улавям, че постоянно гледам часовника и броя минутите до обяд. Един или два пъти се опитвам да срещна погледа на Саманта, но тя всеки път извръща глава.
Госпожа Уингър изключва проектора.
— Добре, сега си приберете записките. Искам отново да седнете по двойки, както направихте вчера за четенето на „Младият стопанин Браун“. Днес искам да измислите работна теза за списание с литературна критика. Когато сте готови, можете да се преместите при партньора си.
Събирам си учебниците и се премествам на чина до Саманта. Тя не ми обръща внимание, вместо това вади нов лист и го приглажда върху чина си.
Когато всички потъват в работа, измърморвам под нос:
— Обадих се.
Саманта старателно изписва имената ни в горната част на листа. След минута все пак отговаря също така тихо:
— Досетих се. Сутринта в канцеларията имаше полицаи.
— Знаеш, че трябваше да го направя — прошепвам вече по-настойчиво.
Саманта тръсва глава отвратено.
В този момент вратата се отваря и полицай Тийън прекрачва прага. За миг очите на Сам се разширяват, после тя свежда глава. Мъжът отива до госпожа Уингър и тихичко й обяснява нещо. Тя на свой ред се приближава до бюрото, разлиства някакви документи, открива каквото търси и подава листа на полицая. В този момент хартията се огъва и успявам да видя, че това е списък на учениците в класа.
— Мелиса Ейбрахам — прочита полицай Тийън и повиканото момиче го поглежда стреснато. — Би ли дошла с мен за секунда?
Мелиса се изправя и поглежда въпросително госпожа Уингър. Пухкавата ни учителка по английски й кима да тръгва. Полицай Тийън любезно я изчаква да излезе отпред и излиза след нея, като затваря вратата с тихо изщракване.