— Днес ще гледаме филм — обявява той и щраква лампите. — В края на часа искам да ми предадете бележките си.
През първия срок гледахме филм може би веднъж месечно. Сега се случва поне два пъти седмично. Господин Голдън пуска филма, отива при бюрото си и измъква шишенце с бели хапчета от чекмеджето. Пъха няколко в устата си и ги прекарва с глътка диетична кола. После се обляга назад със затворени очи. Очевидно има махмурлук. Бедничкият.
Отварям тетрадката на чиста страница. На екрана се точат надписите на филма и аз си приготвям лилавата химикалка. Ще гледаме нещо, озаглавено „Психология на тъгата“. До мен Ролинс се обляга назад и кръстосва ръце на гърдите си.
Следенето на филма донякъде ми помага да спра да мисля за затруднението, в което съм изпаднала. В известен смисъл филмът даже е интересен, особено онази част за чувствата, които изпитва човек след тежка загуба. Имало си отделни етапи на тъгата: отричане, гняв, пазарене, депресия и приемане.
Очите ми неволно се насочват към мястото, където седеше Зейн навремето. Сега никой не сяда там. Понякога се чудя защо. Дали не е оставил някаква част от себе си, дали бих могла да уловя тези следи и някак да осъществя контакт с него, където и да се намира.
Уви, тази работа с плъзването не действа по такъв начин. Иначе щях да мога да се свързвам с мама, когато сядам на стария й люлеещ се стол или си слагам халката й. Май когато някой си отиде, отпечатъкът му върху физическите предмети избледнява. Интересно какво ще се случи, ако докосна нещо, което принадлежи на Скоч. Дали и той в момента е някъде другаде? На някакво междинно място?
Ролинс слага ръка на рамото ми и аз подскачам. Привежда се към мен и прошепва в ухото ми:
— Добре ли си?
Вдигам рамене. Той измъква лилавата химикалка от ръката ми и обръща нова страница в тетрадката ми.
„Съжалявам за обедната почивка. Ана ми устрои засада. Ще намеря начин да ти се реванширам. Прощаваш ли ми?“
После тиква химикалката обратно между пръстите ми и притиска длани една в друга в пресилено умолителен жест.
Затискам уста с длан, за да сподавя кикота си. Момичето до мен ми хвърля подразнен поглед. Отвръщам й със същото. Ролинс плъзва ръка по гърба ми под ризата и ме гъделичка.
— Престани — прошепвам, като едва сдържам смеха си.
— Прощаваш ли ми?
— Да — отвръщам. — Да. Каквото кажеш.
Той изважда ръка и я отпуска върху коляното ми. През остатъка от часа нещо не успявам да се концентрирам. Когато удря звънецът и господин Голдън светва отново лампите, откъсвам страничката, наполовина изписана с бележки, и му я предавам. Ролинс ме прегръща през рамо и двамата излизаме от кабинета. От вратата поглеждам отново към мястото на Зейн и осъзнавам, че съм завършила цикъла на тъгата. Примирила съм се с факта, че го няма, и съм в състояние да гледам напред.
Двайсет и трета глава
Жълтата кола на Лидия ме чака пред училище в три и половина. На главата й са вдигнати слънчеви очила, нищо че е облачно, и забелязвам, че е намерила време да си сложи пласт яркочервено червило, преди да тръгне от къщи.
— Здравей, миличка. Как мина денят ти? — пита ме тя, когато отварям врата и се настанявам до нея. Звучи изкуствено бодра, сякаш играе ролята на майката в някаква тъпа комедия от петдесетте години. Обзема ме неприятно чувство, сякаш на тила ми се е свила стоножка.
— Супер — казвам. — Поредният ден в рая.
Саркастичната ми реплика попарва ентусиазма й. Тя пали колата.
— Хайде, Вий. Може и без тия пози. Как ще се разбираме, ако се цупиш през цялото време?
Зяпвам я, докато изкарва колата от паркинга. Изобщо не я разбирам. Първо нахлува в живота ни като ураган, ей така, изневиделица. После ме шпионира, за да изрови някоя мръсотия. Опитва се уж да ме спечели, като се заклева, че няма да каже на баща ми за излизането ми. А накрая му издрънква всичко и ми навлича неприятности. Изобщо не мога да разбера какво, по дяволите, иска от нас.
— Имаш ли нещо против да се отклоним малко? — пита тя и дава мигач за към центъра на града.
Нещо ми нашепва да внимавам къде ще ме отведе тази жена. В крайна сметка, какво всъщност знам за нея? Излъгала ни е за годеника си в Калифорния. Живяла е там под чуждо име. Хванах я да рови из чекмеджетата на баща ми. А и има нещо странно в нея, в отчаяното й желание да я приемем като една от нас. И въпреки това ме гложди любопитство. Може би това ще е единственият ми шанс да науча нещо повече за нея.