— Ами, хубаво — казвам накрая.
Тя ме поглежда косо и прихва да се смее.
— Не се стряскай чак толкова, Бий! Искам да хапна малко пай.
Паркира пред малко ресторантче. Навремето се е случвало баща ни да ни води тук, но не съм идвала от години. Обзаведено е в стил петдесетте — с джубокс и сервитьорки, облечени в широки разкроени поли.
Лидия пъха няколко монети в апарата на тротоара, после влизаме вътре. Барабани с пръсти по тезгяха, докато чакаме някой да ни настани, и като че ли е доста по-напрегната, отколкото беше в колата. Интересно за какво иска да говорим.
Появява се момиче, което май е само няколко години по-голямо у мен, и ни се усмихва широко.
— Здравейте, дами. Само двете ли сте?
Надушвам аромата на диня от дъвката й. Изглежда ми позната. Дългата й руса коса е вдигната на опашка, а лицето й е без грим, само с мъничко розов гланц за устни. Сещам се, че именно тя игра Ани Оукли в училищната продукция на „Оклахома!“17, когато бях в девети клас. Май се казваше Мелъди.
— Само двете сме — потвърждава бодро Лидия.
Сервитьорката ни прави знак да я последваме към едно от сепаретата. Изчаква да се настаним, после пита какво искаме за пиене. Поръчвам си кола и поглеждам Лидия, която седи срещу мен, впила в Мелъди безизразен поглед.
— Съжалявам. Какво казахте? — пита тя. Явно възнамерява да говорим за нещо важно, щом изобщо не слуша сервитьорката.
— Искате ли нещо за пиене?
— Само вода с малко лед — отвръща Лидия.
Мелъди кима и тръгва към бара, за да приготви напитките ни. Взимам едно меню и се заглеждам в него, без да схващам какво чета.
— Доведох те тук по конкретна причина, Вий — подхваща Лидия. Гласът й звучи напрегнато.
— Изпитваш носталгия по златната епоха? — питам и откривам, че не съм в състояние да я погледна в очите, нищо че седя срещу нея. Толкова е тъжна, че чак се дразня. Така отчаяно иска да я харесвам. Но ако наистина се е плъзнала в мен и е бутнала Скоч, то вероятно не би се спряла пред нищо, за да се почувства част от нашето щастливо малко семейство.
— Не. Това е само за атмосфера. Искам да ти подаря нещо. — Слага чантата си на масата и тършува вътре, търси нещо. Накрая измъква червена кадифена кутийка. Нея бих познала навсякъде. Това е кутийката, в която баща ми държи венчалната халка на мама. Подава ми я, като протяга дланта си.
За миг само я гледам втренчено. Откакто мама си отиде, никога не съм я виждала извън стаята на баща ми. Цялата ситуация ми се струва нереална.
— Вземи я — настоява Лидия.
Разтреперана, се протягам през масата и дръпвам кутийката от ръката й. Стисвам я с две ръце в скута си, сякаш се опасявам да не й пораснат криле и да излети.
— Няма ли да погледнеш какво има вътре?
— Знам какво има вътре — отвръщам с леден тон.
Но тонът ми не й прави впечатление. Мелъди сервира напитките ни, без да дава вид да забелязва напрегнатата обстановка, и пита какво бихме искали да хапнем. Лидия си поръчва парче бананов пай със сметана. Аз казвам, че не съм гладна.
Когато момичето се отдалечава, Лидия настоява:
— Не знаеш. Отвори я.
Насилвам се да я погледна в очите. Изражението й е предизвикателно. Така че събирам сили, отварям лекичко кутийката и виждам…
— Какво, по дяволите…?
На дъното се гуши великолепно колие. С едната си ръка вдигам тъничката сребърна верижка, за да разгледам висулката. В средата има прекрасен диамант, заобиколен от рубини, така че образуват сърце. Едва след миг осъзнавам, че диамантът е онзи от пръстена на мама.
— Какво е това?
— Колие — отвръща Лидия със закачлива усмивка.
— Това го виждам. А откъде е?
— Баща ти спомена, че от известно време се кани да поръча да преправят пръстена в колие за теб. Помолих го да ми позволи да помогна с дизайна. Нали е мъж. Не разбира нищо от бижута. Харесва ли ти?
Сещам се, че я бях заварила в стаята на баща ми да разглежда пръстена. Възможно ли е да го е правила с идеята за това колие? Честно казано, вече не знам какво да мисля.
Решавам да й дам шанс да свали картите.
Внимателно прибирам колието в кутийката.
— Лидия, мога ли да те питам нещо?
Тя се намръщва.
— Какво? Не ти ли харесва?
— Прекрасно е. Но искам да разбера нещо за теб. Нещо истинско. Казваш, че искаш да ни опознаеш и мен, и сестра ми, и баща ми, но не казваш нищо за живота си в Калифорния. Искам да знам защо всъщност си тук.
17
Мюзикъл на Ричард Роджърс и Оскар Хемърстайн, за който двамата получават специална награда „Пулицър“ през 1944 година. — Б.ред.