Пръстите й се заиграват със салфетката.
— Нали ви казах защо. Осъзнах грешката си от миналото. Исках да ви опозная.
Поклащам глава.
— Знам, че това не е всичко. Каква е истинската причина?
Мелъди се приближава с чинията с банановия пай. Лидия успява да й се усмихне и да й благодари.
— Имате ли нужда от още нещо? — пита сервитьорката, надвесена над главите ни.
— Не, всичко е точно — отвръщам. Явно с доста остър тон, понеже миловидното момиче неволно прави крачка назад. — Благодаря — добавям.
Лидия е свела поглед към чинията. Мълчи.
— Е?
Когато вдига глава, очите й блестят.
— Моля те, не казвай на баща си. Не бих искала да си миели…
— Какво да си мисли?
Тя избърсва една сълза и се оглежда дали не ни слуша някой. Но с изключение на възрастния господин, седнал с вестника си в ъгъла, и Мелъди, която забърсва бара, сме сами в ресторанта.
Лидия си поема дълбоко въздух.
— Имах бебе — казва накрая толкова тихо, че едва долавям думите.
— Бебе? В Калифорния? — Знам, че е изоставила мъж. Но нима е изоставила и дете?
— Не. Не в Калифорния. Когато бях на шестнайсет. Мъжът беше женен.
— Божичко — прошепвам.
— Аз… нямаше как да го махна. Но пък не исках никой да разбере. Така че избягах. — Тя дръпва две салфетки от кутията и си издухва носа.
— Продължавам да не разбирам. Защо реши да се върнеш в Айова, щом детето ти е в Калифорния?
Лидия отново оглежда помещението.
— Не е в Калифорния. Тук е. Заминах, докато траеше бременността. Мъжът призна на жена си за връзката ни. Беше бясна естествено, но двамата от дълго време се опитваха да имат дете. Така че му предложила сделка: да не се вижда с мен никога повече, а пък тя да приеме детето му и да го отгледат като свое.
Въпреки всичките ми черни подозрения ме обзема жал за бременното момиче. Представям си какво й е било да напусне семейството си, а после да се откаже и от детето си.
— Баща ти и без това ме смята за отвратителен човек, задето задигнах парите на Сюзън. Не искам да си мисли още по-ужасни неща — продължава Лидия.
— Но защо точно сега? Можеше да се върнеш по всяко време. Можеше да се видиш с мама, преди да… — Млъквам.
Лидия посяга да хване ръката ми, но аз се дръпвам. Може и да я съжалявам, но нямам намерение да си държим ръцете. Само защото миналото й е тъжно, не означава, че може да си играе с живота ни.
— Повярвай ми, безкрайно съжалявам, че не дойдох по-рано. Но толкова се срамувах. Истината е, че тази година се сгодих за един прекрасен мъж. Далеч по-прекрасен, отколкото заслужавам. Но просто не можах да се омъжа за него. Не спирах да мисля за момиченцето, което изоставих. Затова и се върнах. Вероятно подсъзнателно искам да затворя тази страница, за да мога да продължа напред.
— Наред ли е всичко? — стряска ме гласът на Мелъди.
— Да, може ли сметката? — отвръщам.
Тя кима.
— Разбира се. Искате ли да ви го опаковам за вкъщи? — Тя сочи недокоснатото парче пай в чинията.
— Не, благодаря ти, миличка. — Лидия я гледа как се отдалечава към бара.
— И какво… се оказа за бебето? Какво научи?
Лидия продължава да гледа след Мелъди.
— Можеш сама да прецениш.
Проследявам погледа й. И в този момент ми светва. Винаги съм си мислела, че с яркосините си очи и златиста коса Мелъди би могла да ни е роднина. А ето че действително е такава. Ченето ми буквално висва. Лидия вдига вежди и кимва.
Мили боже.
Когато се прибираме, Лидия обявява, че има главоболие, и се качва горе да си полегне. Заварвам Мати на кухненската маса, втренчена в телефона.
— Говори ли с Реджина? — питам.
Тя размахва телефона.
— Не ми отговаря на съобщенията. Не разбирам какъв й е проблемът.
Отпускам се в стола срещу нея и въздъхвам.
— Да се надяваме, че си е тръгнала от болницата.
Минава ми през ум дали да не се плъзна в тялото й, за да видя какви ги върши, но се сещам, че не разполагам с нищо нейно.
— А вие къде бяхте?
— В онова старо ресторантче, където ни водеше татко навремето.
Очевидно се сеща. Внезапно ми хрумва, че Мати може би е наясно с тайния живот на Лидия. А мисълта, че крие тайни от мен, силно ме тревожи. Особено когато става думи за тези на леля ни.