— Ти знаеш за бебето, нали?
Мати свива рамене.
— За Мелъди ли? Да, Лидия ми каза.
— А за годеника в Калифорния?
— Аха. — Мати върти телефона си на масата.
— А защо не си ме осведомила?
— Защото знаех, че ще ти каже, когато се почувства готова. Освен това си е нейна работа. Никак не иска татко да разбере. Подари ли ти колието?
Ръцете ми неволно се свиват в юмруци. През цялото време, докато си мислех, че Лидия рови из нещата на родителите ни — дали за пари, или за да се преструва, че е мама — Мати е знаела за какво става въпрос.
— И за него ли знаеш?
На устните на Мати заиграва усмивка.
— Нали е много хубаво?
Не отговарям. Вместо това бутам стола назад и излизам. Съсипва ме мисълта, че Мати и Лидия изведнъж станаха най-добри приятелки. Решат си косите. Говорят си за мама. Обсъждат личния ми живот.
Та Мати ми е сестра.
Аз съм човекът, с когото трябва да споделя всичко.
И така и беше.
Преди да пристигне Лидия.
Двайсет и четвърта глава
По-късно следобед седя на леглото и разглеждам колието. Слънчевите лъчи, струйнали през прозореца, озаряват диаманта отвътре, така че виждам ъгли и форми, които до този момент не съм забелязвала. До болка ми е познат този камък — проблясваше на пръста на мама всеки път, когато ме люлееше на люлката или ми приготвяше горещ шоколад. И съм дълбоко благодарна, че си имам този спомен. Много мило от страна на баща ми да направи такъв жест. Но бих предпочела той да си е негов от край до край.
Вдигам колието пред себе си, залюлявам го като махало. Обзема ме непреодолимо желание да си го сложа, да притисна тази частица от мама до сърцето си. С разтреперани ръце щраквам закопчалката зад врата си и се навеждам да погледна. Висулката лежи в хлътнатината под шията ми, сякаш открай време е била предназначена точно за това местенце.
Клепачите ми изведнъж натежават и се смъквам на възглавницата. Последните няколко дни бяха крайно уморителни. Отпускам се и се унасям, ъглите на стаята губят очертания. И всичко става черно.
Стоя в кухнята и мия домати на мивката. Ръцете ми търкат мръсотията от твърдите червени плодове. Пръстите ми са дълги, лакирани в бледорозово. Вмъкнала съм се в Лидия. Явно е оставила някакъв емоционален отпечатък върху колието. Може би мама й липсва повече, отколкото си мислех.
Чувам гласа на баща ми — разказва забавна случка от болницата за някаква медицинска сестра, чийто съпруг й подарил карта за фитнес за годишнината от сватбата. Звучи спокоен, щастлив, толкова безгрижен не е бил от месеци. Очевидно присъствието на още един възрастен у дома му се отразява добре.
— Колко ужасно — възкликва Лидия, но не се сдържа и се разсмива. Вдига глава от доматите и се усмихва на баща ми, който приема смеха й като повод да подхване нова история.
Би трябвало да се радвам, че татко има на кого да разказва скучните си истории, някой, който да ги оцени повече, отколкото бихме ние с Мати. Но въпреки всичко ми е тревожно. Вярно, днес в ресторанта Лидия ми разкри малка част от миналото си, но дори не съм сигурна, че ми е казала истината. Може би се е почувствала хваната в капан, когато я попитах какво я води в Айова, и си е измислила историята с бебето, за да не разбера какво всъщност си е наумила.
Когато се плъзвам обратно в тялото си, неприятното усещане не ме напуска. Лидия бе казала, че иска да ни опознае, да се превърне в част от семейството. Дали не говори буквално? Вече е спечелила сестра ми на своя страна. Възможно ли е да се опита да оплете и баща ми? Възможно ли е да иска да му стане жена? Наша майка?
Изправям се в леглото и се оглеждам. Стаята ми изглежда точно така, както я оставих, преди да се унеса, само дето сега виолетовите стени започват да тъмнеят със залязването на слънцето. Верижката на врата ми се е изопнала, заплела се е в косата ми. Гледам я смаяно. Ако я нося, рискувам във всеки един момент да се плъзна в Лидия. Буквално е заразена.
Вдигам ръце, разтварям закопчалката и махам бижуто.
Внимателно го връщам в червената кадифена кутийка и я пъхам в долното чекмедже при ръкавицата на бащата на Скоч и другите вещи, които съм събрала, за да мога да се вмъквам в чужди тела.
После сядам на стола на мама и притискам лице в дървото, изгладено от годините. Затварям очи и се замислям за нея и баща ми, как се смееха заедно в кухнята, докато приготвяха вечерята. А сега там с него има друга жена, която изглежда досущ като мама.