След дълъг вътрешен спор решавам, че безалкохолното все пак е по-добре от кафе, а и че може би точно това ми е нужно, за да изкарам деня. Развинтвам капачката и отпивам дълга глътка.
Избърсвам уста с опакото на ръката си.
— Благодаря.
Ролинс свива рамене.
— Реших, че май имаш нужда от нещо такова, ако се съди по вида ти тая сутрин.
— Явно съм ти ясна като бял ден. Плъзнах се в Скоч Бекър в трети час. Днешният ден е доста скапан.
Ролинс ме поглежда угрижено. Той е единственият човек на света, който знае какво ми се случва. Когато му казах, направо полудя, още повече като разбра, че съм се вмъквала и в него, и то докато къпеше прикованата си към инвалидна количка майка, но откакто свикна с мисълта, невероятно много ме подкрепя.
— Добре ли си?
— Аха. Чух го да говори с Рандал Фриц. Готвеха си стратегията за купона довечера.
— Боже, колко вълнуващо — възкликва Ролинс.
— Именно — отвръщам. — Притесняваш ли се за довечера?
Ролинс захапва за миг обецата на устната си.
— Не.
— Да бе.
Той въздъхва.
— Май и аз съм ти като бял ден. Не че се притеснявам. По-скоро съм неспокоен. Ами ако никой не се обади в студиото? Ако се наложи цяла вечер сам да си говоря? Или се окаже, че хич не ме бива?
Подавам му да си пийне от бутилката. Пръстите му докосват моите, когато я поема, и по гръбнака ми преминава тръпка, колкото и изтъркано да звучи. Но факт е, че точно това се случва. Дръпвам ръка, надявайки се да не е забелязал.
— Като бял ден съм ти — повтаря той и ми връща бутилката.
— Така си е.
За вечеря има любимото ми: домашна пица със зелени чушки.
Гледам как баща ми и Мати свеждат глава за молитвата. Кръстчето, което виси от врата на Мати, онова — маминото, улавя светлината на стария полилей над масата. Донесен бе от мама както повечето неща вкъщи от един битпазар.
— Как мина операцията? — пита Мати, когато приключват с молитвата.
За мое облекчение, баща ми не навлиза в подробности, както прави понякога, когато коментира особено интересен случай. Много сериозно приема лекарската си клетва и никога не споменава имената на пациентите, но пък рядко се сдържа да не сподели колко гладко е минала дадена операция или как някоя от сестрите насмалко да оплеска всичко.
— Общо взето, както се очакваше — казва. — Надявам се решението на родителите да не се окаже прибързано.
Замислям се за бебенцето в реанимацията. Сърцето ми се свива от жал.
— А как беше в училище? — пита баща ми на свой ред.
Мати отваря уста, преди да успея да кажа нещо.
— Още в първия час ме свиха страшни менструални болки — простенва тя театрално. — Наложи се да ходя до сестрата, тя ми даде адвил и ме накара да си легна за малко.
Баща ми май съжали за проявеното любопитство. Обръща се към мен.
— Ами ти, Вий? Добре ли ти мина денят?
Кимам и отхапвам голяма хапка пица. Дявол да ме вземе, ако им разкажа за странното преживяване в часа по английски. Или за това, че се озовах в Скоч. Решила съм да отдам и двете събития на отказването на кафето. Нито баща ми, нито Мати са наясно, че допреди няколко седмици гълтах по двайсет-трийсет таблетки кофеин на ден в отчаян опит да стоя будна, за да не се плъзна в някого.
— Учихме определението на думата „мотив“ — казвам вместо това.
Баща ми накланя глава. Може би предпочита да слуша за цикъла на Мати вместо за литературните термини, които изучаваме.
— Добре, добре — взе парчето пица и отхапа.
— Хей, някой от вас да е виждал учебника ми по астрономия?
И двамата клатят глава.
След това ядем в мълчание.
Дълго след като съм изплакнала и заредила чиниите в миялната, лежа просната върху леглото. Будилникът ми сочи десет часа и три минути. Следобед изрових един прашен стар радиоприемник от кабинета на баща ми и сега въртя копчето и търся честотата на Кей Ар Ен Кей. Но улавям само шум. Завъртам го в другата посока и накрая откривам канала… и чувам познатия глас.
Ролинс.
Говори за това колко абсурдно нещо са баловете — каква лудост е момчетата да харчат доходите си за цели седмици, за да платят шейсет долара за билет и още поне стотачка за костюм и двайсетачка за букетчето. Някои идиоти даже наемат лимузина за случая. Тая реч съм я слушала милион пъти. Ъгълчетата на устните ми неволно се извиват в усмивка. Затварям очи и се оставям познатата мелодия на гласа му, на думите му, да ме обгърне.