— Разбира се — казвам и задържам вратата.
Той минава покрай мен и завива към хола. Затварям вратата и тръгвам след него. Ролинс се свлича в креслото на баща ми и скрива лице в шепи. Сърцето ми се разтуптява неудържимо. Каквото има да ми казва явно наистина е ужасно, щом се държи така.
— Хайде, казвай — прошепвам максимално спокойно и сядам на дивана. Приготвям се за най-страшното. Влюбен е в нея. Знаех си.
Той сваля ръце от лицето си.
— Вий, сега вече загазихме.
Добре, да приключваме.
— Какво става? — питам и вече съм неспособна да прикрия паниката в гласа си. — Какво има?
Той преглъща.
— Скоч е мъртъв.
Стените сякаш започват да ме притискат.
— Аз… не разбирам.
— Чичо ми се прибра от нощна смяна преди половин час. Каза, че в болницата се случват безумни неща, и попита дали познавам Скот Бекър от училище.
Дишането ми секва.
Умът ми препуска. Сещам се как снощи късчето плат не можа да ми помогне да се плъзна. Нищо не се беше получило. Но не защото бях изгубила способността си. А защото не е имало в кого да се плъзна.
Скоч вече е бил мъртъв.
— Как е умрял?
Ролинс мълчи няколко секунди.
— Удушен е. С възглавница.
— Кога?
— Не са съвсем сигурни. Бил е жив, когато нощната сестра минала да го нагледа за последно малко след полунощ. Но щом сестрата от сутрешната смяна влязла в шест, вече бил мъртъв.
Не мога да повярвам.
Скоч е мъртъв.
А нощес Лидия е била в болницата.
Двайсет и девета
Двамата с Ролинс седим на стъпалата на верандата и чакаме нашите да се приберат. Стиска дясната ми ръка между дланите си. Макар денят да е топъл за април, над двайсетина градуса, не мога да спря да треперя.
Писах на Мати на няколко пъти, понеже не ми се искаше да прекъсвам службата, но когато не ми отговори, се престраших и й се обадих. Не вдигна. Ролинс се постара да ме убеди, че си е оставила телефона на вибрация и не е забелязала, че звъни.
И понеже няма как да уталожа нервната възбуда, която ме е обхванала, не спирам да клатя крака.
— Какво ще кажа на Мати? — чудя се гласно. — И как ще я убедя, че Лидия е опасна? Та тя я боготвори.
Ролинс прокарва пръст по дланта ми.
— Струва ми се, че трябва да й кажеш истината — казва той тихо. — Май е време.
Ясно ми е какво има предвид. От дълго време се каня да кажа на Мати за тая работа с плъзването. Но хич не ми се иска да реагира като баща ми, когато се опитах да му обясня преди много години. А тя така ми се е възхищавала винаги. Не искам да ме сметне за луда. Но май е крайно време да й споделя всичко.
— Прав си — казвам. Ако искам нормални отношения със сестра ми, ще трябва да съм искрена. За всичко.
Колата на татко се показва иззад завоя и аз скачам на крака. Двете предни врати се отварят и той излиза от шофьорското място. Лидия се появява от другата врата. Налага се да впрегна цялата си воля, за да прикрия отвращението, което ме обзема само при вида й.
Изчаквам сестра ми да излезе, но двете задни врати остават затворени. Правя няколко крачки към колата и осъзнавам, че задната седалка е празна.
— Къде е Мати? — питам.
Баща ми придържа входната врата за Лидия.
— Отиде у Реджина. Времето е толкова приятно, че реши да походи. Каза, че родителите на момичето щели да я докарат по-късно.
Изпъшквам.
— Какво? Какво има?
Лидия ме наблюдава от прага.
— Нищо. Само… забравила е, че обеща да ми помогне с един проект за училище следобед.
— О!
— Ролинс… — обръщам се към него.
Явно доловил вътрешната ми борба, той се навежда и ме целува по бузата.
— Ще ида да я намеря — прошепва в ухото ми. Тръгва към колата, но аз го сграбчвам и го дръпвам за истинска целувка. В първия момент стои като истукан, явно е шашнат, че го целувам така пред баща ми и леля ми, но после хваща брадичката ми с длан и отвръща на целувката.
Когато се откъсваме един от друг, ми казва тихичко:
— Веднага се връщам.
Обръщам се и срещам изопнатото изражение на баща ми.
— Нужно ли беше да става пред мен?
— Съжалявам, татко — казвам, като се опитвам да звуча нормално. Но не съм сигурна, че се получава.