Влизам и баща ми хлопва вратата зад гърба ми.
Лидия се усмихва насреща ми.
— Какви ги вършихте, докато ни нямаше? Нашите биха ме убили, ако поканя момче вкъщи, докато ги няма.
Побиват ме тръпки от странния й избор на думи.
Баща ми се обръща към мен.
— Знаеш ли, леля ти е права. Когато с Ролинс бяхте само приятели, не ми правеше впечатление, но е очевидно, че двамата сте се, ъ-ъ, сближили доста през последната седмица, и вече не ми е толкова комфортно да…
Вдигам ръка да го спра. Не съм в настроение да се караме за това точно сега.
— Добре, добре. Няма да каня Ролинс, докато те няма. Така става ли?
Той ме поглежда изненадано, сякаш не е очаквал така лесно да се съглася.
— Е, добре тогава. Гладна ли си? Мога да ти приготвя сандвич…
— Благодаря, но още ми държи от закуската. Мислех да погледам телевизия.
— Както искаш. Е, дами, аз съм скапан. Ще се кача горе да дремна малко. — И той се запътва към стълбите.
Двете с Лидия се споглеждаме неловко.
— Имаш ли нещо против да ти правя компания? — пита ме тя.
Свивам рамене.
— Както желаеш.
В хола сядаме в двата края на дивана. Включвам телевизора и прехвърлям каналите.
— О, върни малко — възкликва Лидия. — Обожавам „Градът на убийствата“.
Не се и съмнявам — мисля си.
Гледам как мустакатият детектив се опитва да разреши убийството на някаква монахиня, а вътрешно кипя. Тази жена си мисли, че може да пристигне в града ни, да убие дете и да се измъкне безнаказано? Вярно, това дете бе един от най-големите задници, които съм срещала в живота си, но не заслужаваше да умре. Никой не заслужава такова нещо.
Неспособна да се сдържам повече, се обръщам към Лидия.
— Знаеш ли, чичото на Ролинс работи в болницата. — Вглеждам се в чертите й, но тя като че ли е погълната от филма.
— А, така ли?
— Да. Та тази сутрин Ролинс дойде да ми съобщи нещо доста интересно.
Очите й за миг срещат моите.
— Така ли? Какво ти каза?
— Че Скоч Бекър е мъртъв.
Сега вече привличам вниманието й.
— Какво? Починал ли е?
— По-скоро е убит. Удушен, ако трябва да бъдем точни.
Лидия е великолепна актриса. Не мога да не й го призная.
— Колко ужасно!
— Да, действително е ужасно. Въобще страшна бъркотия. Защото колкото и да не го харесвах, задето се държа като пълно говедо миналата година, не исках да умира.
— Разбира се, че не си искала — възкликва Лидия с шокирано изражение. Ако не знаех с кого си имам работа, щях да се закълна, че е искрена. За миг дълбоката ми убеденост, че тя е убиецът, се пропуква, но после се сещам, че всичко сочи към нея. Мразеше Скоч заради отношението му към мен. А нощес, точно около часа на убийството, не си беше у дома. Нима можеше да е съвпадение?
— Престани да се правиш на невинна — казвам. — Знам, че ти си го убила.
Лидия трепва, сякаш съм я зашлевила.
— Била си в болницата снощи, точно по времето, когато е умрял.
— Вий, защо ще искам да убия това момче? — пита Лидия.
— Заради онова, което ми стори миналата година. Откакто пристигна, не спираш да се опитваш да ни влезеш под кожата. По този извратен начин ли реши да ни се харесаш?
— Не мога да повярвам, че ме обвиняваш в убийство! — Очите й пламват от гняв. — Знам, че досега не съм била най-добрата леля на света, но да решиш, че съм в състояние да убия момче в болницата? Не мога да повярвам.
И без да каже нищо повече, тя се обръща и хуква по стълбите. След секунда чувам вратата на Мати да се затръшва.
Сърцето болезнено удря в гърдите ми.
Чувам нови стъпки по стълбите. Баща ми влиза в хола с разтревожено лице.
— Какво става?
Налага се да разсъждавам бързо. Увесвам нос, сякаш съм безкрайно гузна, и пояснявам:
— Обвиних я, че се опитва да заеме мястото на мама. А тя се разстрои и се разплака.
Ъгълчетата на устните му увисват надолу.
— Вий, това не е в твой стил.
Скривам лице в шепи.
— Толкова ми липсва мама.
Той ме прегръща с една ръка.
— Май не ти е лесно напоследък. Мати така отчаяно копнее за женско присъствие, че моментално прие Лидия, но ти не си като нея, нали? — Струва ми се, че долавям известна гордост в гласа му. — Приличаш по-скоро на мен. Нужно ти е време, за да допуснеш хората до себе си.