— Май да — отвръщам и го прегръщам на свой ред.
След няколко секунди ме пуска и тръгва към кухнята.
— Но трябва да й се извиниш. Все пак ти е леля.
— Добре, татко — излъгвам.
Няма да допусна нито аз, нито някой, когото обичам, да се постави в уязвимо положение пред тази жена.
Та тя е луда.
Трийсета глава
Седя в хола и чакам Ролинс и Мати да се върнат. Баща ми е в кабинета си и е затворил вратата, а Лидия не се е показвала от стаята на сестра ми. Така е по-добре. Надявам се да стои там, докато измисля как да представя достатъчно доказателства на полицията, така че да я заключат завинаги.
Когато вратата най-после се отваря и Мати влиза, лицето й е съвсем пребледняло. Ролинс я следва плътно, даже я държи за лакътя да не падне. Ако съдя по израженията им, явно вече й е казал за смъртта на Скоч.
Безмълвно се качваме горе и се скупчваме в стаята ми. Заключвам вратата и се обръщам към Мати, която се отпуска върху леглото ми. Ролинс сяда на люлеещия се стол. Има крайно напрегнат вид.
— Какво каза Реджина? — питам.
Мати клати глава.
— Нямаше никой у тях.
— Мат, трябва да ти кажа нещо.
— Ролинс вече ми каза за Скоч — прекъсва ме тя. Очите й светят със стъклен блясък.
— Става дума за нещо друго — настоявам тихо. — Нещо за мен. Което досега съм крила от теб.
Челото й се набръчква.
— Какво има?
Кашлям нервно и се опитвам да реша как най-добре да й обясня. Беше толкова малка, когато започнаха тия истории. Не знам дори дали си спомня кога се появиха припадъците ми. Или караницата с баща ми онзи път, когато отказа да повярва какво ми се случва и вместо това ме прати на психиатър.
— Така. Знам, че беше малка, но помниш ли, когато разказах на татко, че ми се случват разни странни неща, когато припадна?
Мати поклаща глава.
— Нямам нарколепсия. Когато припадна, съзнанието ми отива другаде. Зависи какво докосвам в този миг. Да речем, че държа часовника на татко. Значи ще се плъзна в неговата глава и ще гледам през неговите очи какво върши. Само че предметът не може да е какъв да е. Трябва да е нещо важно за човека. Да е оставил емоционален отпечатък по него.
— Нищо не разбирам — възкликва Мати. — Звучи ми напълно абсурдно.
— Знам. Знам, че звучи абсурдно, но е истина. И най-шантавото е, че се научих как да го контролирам. Мога да поема контрол върху мозъка на човека и да го накарам да върши каквото пожелая, да каже каквото пожелая. Мога да го контролирам.
— Ама какво говориш?
Поемам си дълбоко въздух и си казвам, че всичко ще е наред. Нали си знаех, че няма да е лесно. Явно ще трябва да й покажа, за да се увери сама.
Дръпвам долното чекмедже на скрина и прехвърлям вещите, които съм натрупала през годините, нещата, които ми помагат да се плъзна. Грабвам тениската на „Смашинг Пъмпкинс“, която Ролинс ми подари миналата есен. Оставил е емоционален отпечатък върху нея, заради който един или два пъти съм се плъзвала в него. Когато му обясних за способностите си и за това, че съм станала свидетел на нещастния му живот, той ме обвини, че навлизам в личното му пространство. Оттогава никога не съм я ползвала.
Досега.
Показвам му тениската и го поглеждам въпросително. Лицето му се изопва, но после кима. Само така бих могла да убедя Мати. Трябва да й демонстрирам. Стисвам блузата в шепи и сядам до нея на леглото.
— Знам, че е много объркано. Гледай внимателно.
Лягам назад, притиснала тениската към гърдите си. Сещам се за деня, в който Ролинс ми я подари, и колко й се зарадвах. От толкова време я исках тази блуза. И колко объркана се почувствах първия път, когато се плъзнах в Ролинс, понеже не можех да разбера защо е оставил емоционален отпечатък върху подаръка си за мен. Нали тогава все още криеше чувствата си. Но сега знам и докато усещам как съзнанието ми се плъзва, ме обзема увереност, че всичко ще е наред, щом сме заедно.
Гледната ми точка рязко се сменя. Пак съм в същата стая, но я виждам през неговите очи. Седи на люлеещия се стол, обърнат към леглото. Мати гледа смаяно безжизненото ми тяло с тениската на „Смашинг Пъмпкинс“ отгоре.
— Мати — прошепвам. — Аз съм.
Тя се обръща към Ролинс напълно объркана, сякаш не схваща какво казва. Трябва някак да й докажа, че действително съм аз.