— И точно тогава някой ме сграбчи. Обърнах се и видях, че е Скоч. Ужасно се уплаших. Усетих, че губя съзнание. Че падам на земята. Но преди да се строполя, го чух да вика: „Я ме пусни!“.
Зяпвам я.
— Там имаше някой, Вий. Някой действително го е блъснал.
Така. Излиза, че не Лидия се е вмъквала в мен. Но пък е възможно да е била там в своето си тяло. Ако е изскочила от храстите точно когато Мати е напускала тялото ми, значи е имала време да бутне Скоч, преди да се събудя.
— Почти съм сигурна, че знам кой го е бутнал — казвам.
— Кой?
Преглъщам мъчително с ясното съзнание, че това, което ще кажа, никак няма да й хареса. Та за нея Лидия бе сбъдната мечта, жената, която да разресва косите й и да й разказва истории за мама. Но трябва да знае истината.
— Лидия.
Мати бурно клати глава.
— Не. Не е възможно.
— Съжалявам, но наистина смятам, че е тя. Била е в болницата в нощта, когато Скоч е умрял.
— Но тя няма никакъв мотив — възразява Мати.
— Но нали си й казала какво ми причини Скоч миналата година? И твърдиш, че е побесняла. Мисля, че е готова на всичко, за да я приемем в семейството ни, включително да премахва враговете ни.
— Въпреки това не вярвам, че би убила някого — повтаря Мати, но вече не звучи толкова убедено.
— Ще разплетем всичко. Но първо трябва да се върна в собственото си тяло.
Мати сяда на леглото и гледа как настанявам тялото на Ролинс на люлеещия се стол. Когато се връщам в себе си, отварям очи и го виждам да протяга ръце над главата си.
— Много странно усещане — отбелязва той. — Сякаш се носех над вас двете. Но всичко беше черно. И хем ви чувах, хем не.
Описанието му съвсем точно отговаря на собственото ми усещане в няколкото случая, когато Мати се бе плъзнала в мен. Странно колко лесно бе успяла да ме контролира, а на мен ми бе отнело години, докато осъзная, че притежавам силата да направлявам чуждите действия. И все още имам много да уча. Но сега поне имам с кого да споделям и кой да ми помага да се ориентирам.
Трийсет и първа глава
Пъхам тениската на „Смашинг Пъмпкинс“ обратно в чекмеджето и внезапно чувам някакво бръмчене. Мати измъква телефона от джоба си и поглежда дисплея.
— Реджина е.
Бърза да вдигне, а ние двамата с Ролинс я наблюдаваме напрегнато. Чувам писък и Мати дръпва телефона от ухото си. Реджина крещи нещо, но не мога да различа думите й. Мати предпазливо доближава телефона обратно до ухото си.
— Я по-бавно. Не разбирам какво ми казваш. Какво става?
Известно време слуша.
Реджина изкрещява още нещо, после настъпва тишина.
— Съвсем нищо ли не разбра? — питам.
Мати клати глава.
— Нещо за Саманта. Че трябвало да идем у тях. Какво става според теб?
Дръпвам лилавата си блуза с качулката от дрешника и я навличам.
— Не знам. Ролинс, ще ни закараш ли?
— Естествено.
Поемам си дълбоко въздух и дръпвам ципа на якето.
— Да вървим.
Отключвам вратата и тримата се изнизваме в коридора. Вратата на Мати е все така затворена. За миг спирам, заслушвам се дали няма да доловя някакво движение иззад вратата, но не чувам нищо. Минава ми през ум, че Лидия може да е заспала, и това донякъде ме успокоява, но после ми хрумва, че една затворена врата няма да я спре. Ако действително умее да се прехвърля в умовете на другите, значи й трябва само вещ с емоционален отпечатък и мигом ще се измъкне оттук.
— Хайде, нямаме време за губене — измърморвам под носа си.
Тръгвам бързо по стълбите, а Мати и Ролинс ме следват по петите.
Баща ми е в кабинета си, но този път вратата е отворена. Чете някаква медицинска статия в нета.
— Татко! — провиква се Мати и влиза вътре. — Отиваме у Саманта, става ли?
— Да се върнете за вечеря — отвръща той.
— Добре.
Отварям входната врата. Тримата претичваме през моравата и скачаме в колата на Ролинс. Още щом закопчаваме коланите, той излиза на заден от алеята и полетява към къщата на Саманта.
— Какво мислите, че става? — пита по едно време.
И аз се питам същото. Снощи, след като разбрахме, че Скоч е в съзнание, Саманта бе необичайно неразговорлива. След киното тръгна към Реджина, за да я разпита какво става. Предупредила я бях да пипа меко, но явно се бяха скарали. Канех се да й се обадя днес, но напълно изключих, като разбрах за смъртта на Скоч.