Тя ми хвърля особен поглед.
— Откъде знаеш името му?
Свеждам смутено глава.
— През последните няколко седмици доста си поиграх на частен детектив.
Тя сяда на леглото.
— Впрочем сестра ти ме осведоми за всичко.
Вдигам глава и се вглеждам в лицето й, опитвам се да преценя какво точно й е казала Мати. Дали знае и за плъзването?
— Всичко?
— Да, миличка. Точно така.
— Ама съвсем всичко?
Тя ме гледа изпитателно.
— Ако намекваш за една конкретна особеност, която двете с Мати сте наследили от майка си, тогава да, съвсем всичко.
Поемам си рязко въздух.
— Мама… и тя ли е била като нас?
Лидия се усмихва.
— Имаше същата дарба.
— А ти притежаваш ли я?
Тя се подсмихва.
— Със задоволство ще кажа, че мен този ген ме е подминал.
За миг се спирам на прага и зачоплям лепенката на „Моето малко пони“, която Мати залепи на касата като малка. Много мило от страна на Лидия, че така бързо ми прости, задето я обвиних в такива ужасни неща, нищо че имах основателни причини да се съмнявам къде е била в нощта на смъртта на Скоч. Но все още се чудя за нещо, един въпрос все още виси без отговор.
— Извинявай, че питам, но защо си сменила името си на Лайла Харингтън?
Лидия приглажда някаква гънка на панталоните си.
— Трудно ми е да ти обясня. След като бащата на Мелъди я прибра в Айова, изпаднах в депресия. Ужасно страдах, че съм се отказала от дъщеричката си. Исках да започна на чисто и ми се стори логично да го направя с ново име.
— Джеймс знае ли за всичко това? — Знам много добре, че не му е разкрила истината, но искам да ми обясни защо.
— Както казах, желаех да започна нов живот. И не бях сигурна, че би бил склонен да се ожени за жена, която някога се е отказала от собствената си дъщеря. Щеше ми се да се преструвам, че този път вече е истинско. Но в нощта преди сватбата осъзнах, че не мога да се омъжа за него, поне докато не оправя нещата тук. Исках да видя Мелъди, да се уверя, че всичко е наред. Да се запозная с теб и Мати.
— А говорила ли си с него от тогава насам?
Тя се усмихва тъжно.
— Снощи му се обадих. Разказах му всичко. Не му стана никак приятно. Много искам някак да започнем отначало. Не съм сигурна, че ще се получи, но ще видим.
Като гледам тъжната й физиономия, ми се приисква да я прегърна. Пристъпвам към леглото и се навеждам, за да я обгърна с ръце. Затварям очи и я потупвам по гърба. А когато ги отварям отново, съвсем случайно поглеждам през прозореца.
От другата страна на улицата е паркирано синьо комби.
— Извинявай за секунда — казвам на Лидия и се втурвам навън, оставяйки я да зяпа след мен с объркано изражение.
Тичам по стълбите и отварям широко входната врата.
Жената в комбито ме поглежда стреснато и пали колата. Затичвам се след нея, но тя се понася по улицата. Не спирам да тичам. В един момент обаче ми става ясно, че няма как да я настигна, затова наизустявам регистрационния номер.
После колата завива и изчезва зад ъгъла.
Трийсет и четвърта глава
Мати седи до бюрото ми и стиска късчето хартия, на което съм надраскала номера на колата. Току-що й разказах как тази жена — уж на име Даян, ама кой знае — ме бе докарала у дома в нощта на катастрофата, без да й казвам накъде да кара. Обясних също, че съм я видяла да ни наблюдава в търговския център.
— Защо чак сега ми казваш?
— Понеже непрекъснато се случваше нещо ново. А и реших, че може да е съвпадение.
— Е, как може да е съвпадение, че знае къде живееш?
— Уф, млъквай — срязвам я, понеже се чувствам глупаво. — Все пак здравата си халосах главата тогава. Реших, че не е изключено да съм изгубила съзнание в колата.
— А как ще я намерим само по първо име и номера на колата?
Отварям най-долното чекмедже.
— Ето тук идва хубавото. Помниш ли онзи път миналата есен, когато Тийън дойде да те разпитва за… — Млъквам, преди да изтърся нещо за убийството на Софи. — Е, по една случайност ни остави дребен сувенир.
Изваждам чашата с картинка на Скуби Ду, от която полицаят пи вода онзи път, и бутам чекмеджето с крак.
— Стига бе. Можем да се плъзнем в ченге?
— Вече съм го правила — отвръщам. — На няколко пъти.
Мати се пресяга и взима чашата от ръката ми.