— Да, това е Мати. А това — посочвам — е Ролинс.
Даян вдига вежди.
— Никога не съм срещала човек с това име.
Не обръщам внимание на коментара й и се хвърлям право напред.
— Защо ме следиш?
— Моля?
— Не вярвам, че по случайност си се озовала на Шосе № 6 в нощта на катастрофата. Видях те да ме наблюдаваш и в търговския център, а после и онзи път пред къщи. Когато ме видя, избяга. Не се опитвай да отричаш, Даян, ако това изобщо е истинското ти име.
— Истинското е — отвръща тя. — И нямам никакво намерение да отричам.
— И защо ме следиш?
Даян се надига с мъка от люлеещия се стол и за миг спира, за да си възвърне равновесието. Усещам как Ролинс се напряга до мен. Слагам длан върху коляното му. Все пак тази възрастна женица едва ли възнамерява да ме нападне. Или поне не ми се струва да има такива намерения.
Без да каже и дума, тя излиза от стаята. Минута по-късно се връща, понесла две плюшени играчки в ръце. Едната е костенурка с липсващо око. Другата е овца. Връчва костенурката на мен, а овцата на Мати.
В главата ми нахлуват несвързани спомени. Не съм се сещала за тази костенурка от години, но сега, когато я държа в ръце, не мога да повярвам, че съм могла да я забравя.
— Слоупоук — изричам името й. Вдигам очи към Даян, която се е настанила обратно на люлеещия се стол. — Откъде я имаш?
— Майка ти ми я даде.
Двете с Мати си разменяме невярващи погледи.
— Познавала си майка ни?
— Да. При това много добре.
— Но как?
— Със Сюзън се запознах в болницата. Беше в групата ми.
Мати се обажда.
— Каква група?
Даян поглежда към Ролинс.
— Би ли ни извинил за малко, моето момче? Въпросът е доста личен.
— Каквото имаш да ни казваш, можеш да го кажеш пред Ролинс. Нямаме тайни — казвам й.
Тя изпъва полата си.
— Добре тогава. Сюзън беше част от моята група. За хора с необикновена способност за емпатия.
— Необикновена способност за какво? — не разбира Мати.
— Емпатията е способността да съпреживяваш чувствата на друг…
Прекъсвам я:
— Така ли го наричате? Необикновена емпатия?
Даян ме поглежда внимателно.
— Всъщност точно за това става дума, не мислиш ли? Способността съвсем буквално да се поставиш на мястото на другия.
— Да. Май наистина е така.
— Пристигнах тук преди години, когато научих за групата — подхваща Даян. — В града имаше един лекар, доктор Уелс, който се интересуваше от уменията ни. Почина преди десетина години. Но събра хора с този талант от цял свят, за да изучава биологичната ни структура.
— Значи си в състояние да се плъз… да се поставиш на мястото на друг?
Устните й се извиват в иронична усмивка.
— Миличка, била съм на твое място. Или може би е редно да кажа в твоите пантофи?
В първия момент не схващам какво иска да каже, но после се сещам за онази нощ на гробищата. И че когато Мати изреждаше случаите, когато се е плъзвала в мен, не спомена нищо за гробището. Поглеждам плюшената играчка в ръцете си. Като малка страшно я обичах. Със сигурност съм оставила достатъчно силен емоционален отпечатък, та Даян да успее да се плъзне в мен.
— Онази нощ в гробището — казвам.
Тя кима.
— Но защо?
— Обещах нещо на майка ви, преди да умре. Дойде при мен скоро след като й поставиха диагнозата, и ме накара да обещая, че ще се грижа за двете ви с Мати. Затова и ми даде играчките. В случай че ми е нужно да… вляза във вас. Не смятах, че ще ми се наложи да ги използвам. Но когато прочетох във вестниците за приятеля ти Зейн, започнах да се тревожа.
Изказано на глас, името му е като нож в сърцето ми. Опитвам се да се стегна, да се съсредоточа върху думите на Даян.
Тя продължава:
— Започнах да ви наблюдавам от време на време. И една нощ минах покрай къщата. Видях те да излизаш на заден от алеята с колата на баща ти. Дотогава не те бях виждала да шофираш. Мислех, че заради заболяването си не се качваш в кола. Така че ми се стори много странно, че си зад волана. Исках да тръгна след теб, но нямах достатъчно бензин. Наложи се да спра, а и нямах представа накъде си се запътила. Тогава за първи път използвах костенурката. Исках да се уверя, че всичко е наред. Когато влязох в теб, разбрах, че си сама край шосето.