Къде съм?
Чакъленото шосе се точи до безкрай и в двете посоки. В небето ярко свети Голямата мечка. Съзвездието на майката мечка. Кара ме да се чувствам по-малко самотна. Обръщам се и виждам зад гърба си заревото на града. Тръгвам по шосето към светлините. Мислите ми препускат, опитвам се да навържа нещата.
Странните преживявания не са нещо ново за мен. Свикнала съм неочаквано да се озовавам в чужди тела и да се налага бързо да се ориентирам къде, по дяволите, съм се озовала и какво точно правя. Но това е друго. Не съм се плъзнала. Не съм в чуждо тяло. В моето собствено съм. Сякаш… някой друг е превзел тялото ми и ме е накарал да открадна колата на баща ми и да тръгна извън града.
Сякаш някой друг се е плъзнал в мен.
Трета глава
В крайна сметка чакълестото шосе преминава в павирано и над главата ми изниква табела.
Шосе №6.
Май съм на няколко километра южно от града.
За миг зрението ми се замъглява и се налага да разперя ръце, за да запазя равновесие. Може би съм изгубила твърде много кръв при удара. Поемам си няколко дълбоки глътки въздух и — почувствала се малко по-добре — продължавам напред. Босите ми крака, които хич не са във форма да бъхтят километър след километър, са изтръпнали. Направо не ми се мисли в какво състояние ще са утре.
Не спирам да разсъждавам, да се опитвам да разбера кой би могъл да се вмъкне в тялото ми, а също и защо. Откакто се научих да насочвам действията на хората, докато съм в съзнанието им, все се питам какво ли се случва с истинския собственик на тялото. Някъде другаде ли отива? Или просто губи съзнание?
Помня как веднъж се плъзнах в баща ми — беше излязъл да потича. Толкова се изненадах, че съм се озовала в тялото му, че изгубих равновесие и той се препъна и падна. Приземи се на някакво стъкло от бутилка и си сряза коляното. А аз моментално се върнах в своето тяло.
Изтичах до входната врата и го заварих отпред съвсем замаян. Посочи ми коляното и каза, че явно е колабирал, както е тичал. Тъкмо си привършвал обиколката около квартала и в следващия момент се озовал с разкървавено коляно на платното… А сега се питам дали не е имало някакъв кратък миг между тичането и падането, в който съзнанието му е помътняло и той се е почувствал по-особено. Както се бе случило на мен днес в часа по английски.
Възможно ли беше някой да се е вмъкнал в мен, докато съм спяла, и да ме е довел тук? Но как е възможно? Никога не съм срещала друг, който да умее да го прави, а, вярвайте ми, достатъчно съм ровила из интернет. Каква бе вероятността да има и друг като мен? При това да има достъп до нещо, което съм докоснала и върху което съм оставила отпечатък? Защото именно това бе нужно, за да може друг да се вмъкне в мен.
Не. Невъзможно. Явно става нещо друго.
Отпред нещо блясва и ме заслепява. Фарове! Размахвам ръце над главата си с надеждата жълтият ми пуловер да е достатъчно ярък, та шофьорът да реагира навреме.
— Хей — извиквам. — Помощ!
Колата намалява и виждам, че е черешовочервен мустанг, ретро модел. При вида й в главата ми нахлуват болезнени спомени. Возила съм се в този автомобил — във вечерта на първия бал за миналата година, ако трябва да съм точна.
Страховете ми се потвърждават, когато шофьорът смъква дясното стъкло. Скоч Бекър се привежда към мен.
— Какво, по дяволите, правиш тук, Вий?
Не е сам. На задната седалка се е проснала Саманта Филипс — очевидно пияна — и пее химна на училището с полузатворени очи. От вътрешността на колата се надига острата миризма на алкохол.
— Защо не се качиш? — пита Скоч с гадна усмивчица.
Внезапно имам чувството, че отново съм на онази танцова забава. Изражението на Скоч е точно каквото и тогава, когато се събудих с вдигната пола, поне докато Ролинс не го цапардоса.
Отстъпвам назад. Имам чувството, че ще повърна. Обръщам се и се препъвам в канавката. Пред очите ми заиграват точки. Чувам, че вратата се отваря, и изпадам в паника. Инстинктивно хуквам да бягам, потъвам в царевичния лабиринт. Смътно усещам как твърдите листа режат босите ми крака. Но не забавям крачка.
— Вий! — провиква се Скоч. — Вий, полудя ли? Нищо лошо няма да ти направя!
Не му обръщам внимание и продължавам напред. Знам само, че съм сама насред нищото с момче, което миналата година най-вероятно се е опитало да ме изнасили. От челото ми тече кръв, напълно съм объркана. Искам единствено Скоч да се махне.
— Спри! — чувам Скоч да диша тежко зад мен. После крачките му се забавят и спират. — Нямам намерение да те гоня. Ако предпочиташ да стоиш тук цяла нощ, нямам нищо против. Както желаеш.