Стъпалата ужасно ме болят. Спирам да тичам и се заслушвам в дишането си. Дълги накъсани глътки въздух. Вдигам глава към звездите и се моля на Полярната звезда Скоч да ме остави на мира.
— Изкукуригала кучка — чувам мърморенето му, после отново стъпки, но този път се отдалечават. След малко двигателят пали. Скоч форсира няколко пъти и потегля.
Въздъхвам от облекчение и тръгвам обратно към шосето. Стоповете му избледняват в далечината и накрая изчезват.
Тръгвам към града, като насилвам краката си да се движат, макар всяка стъпка да е мъчение. Впивам поглед в светлините отпред. Имам чувството, че целта ми е на милиони километри, макар да знам, че не са повече от осем. Но и това е ужасно много, когато крачиш бос посред нощ.
Минават няколко минути и някъде зад мен се чува шум от кола. Обръщам се и изчаквам фаровете да се приближат. Засенчвам очи, докато се чудя дали да помахам. Историята със Скоч бе достатъчно неприятна. Ами ако следващият се окаже сериен убиец?
Но накрая краката ми спечелват спора и размахвам ръце, за да привлека вниманието на шофьора. Колата намалява и спира до мен. Синьо комби. Зад волана е възрастна жена с коса на кок и дружелюбен поглед. Натиска копчето и прозорецът се смъква.
— Имаш ли нужда от помощ, миличка? — пита ме тя.
Продължавам да се двоумя.
Никак не е разумно да се кача в колата на непознат, но съм почти сигурна, че бих могла да надвия тази жена, ако се наложи. Поне на шейсет е и няма вид да тежи повече от четирийсет и пет килограма с мокри дрехи. А и нещо в нея ми вдъхва доверие.
— Катастрофирах — обяснявам. — Можете ли да ме закарате до града?
— Разбира се — отвръща тя и натиска някакво друго копче. Вратите се отключват.
Отварям вратата и се вмъквам на мястото до шофьорското. Парното лъхва топла струя срещу главата и краката ми и внезапно ми се доспива. Вдигам ръце към лицето си, което цялото лепне. Отвратително.
— О, кървиш — възкликва жената. Протяга нерешително ръка, сякаш да пипне челото ми, но се спира, преди да ме докосне.
— Няма нищо — казвам. — Баща ми е лекар. Ще ме оправи. А и май вече не тече.
Жената отваря жабката и измъква кутия с кърпички.
— Защо не притиснеш една-две салфетки върху раната за всеки случай?
Дръпвам няколко и ги притискам към челото си.
— Благодаря ви. Много мило, че ме качихте. Как се казвате?
— Даян — отвръща тя и връща кърпичките в жабката. Хвърля поглед зад рамо и връща колата на шосето.
— Аз съм Силвия.
Тя кима, без да откъсва очи от платното.
Известно време пътуваме в мълчание. Даже започвам да се унасям.
Не след дълго спираме на алеята пред къщата ни. Всички лампи светят. В момента, в който слизам от колата, входната врата се отваря и силуетът на баща ми се очертава на фона на светлината. Излиза на верандата по чехли и халат. Здраво съм загазила.
— Благодаря ви още веднъж — казвам.
— Няма за какво — отвръща жената.
Затварям вратата и тя потегля.
И едва тогава се сещам, че не съм й казвала къде живея.
Четвърта глава
Без да каже нито дума, баща ми отваря вратата да вляза.
— Къде, по дяволите, ходиш?
Спирам и се обръщам с лице към него. Не съм го виждала толкова ядосан от онзи път, когато разбра, че Мати е била на пиянски купон вместо на кино.
— Знаеш ли колко се уплаших? Звънях в полицията. Питаха дали искам да обявя колата за открадната. Но не пожелаха да започнат издирване, докато не минат двайсет и четири часа, откакто си изчезнала.
Сещам се за потрошената кола на баща ми и трепвам.
— Съжалявам.
Той кръстосва ръце.
— Нямам търпение да ти се родят деца и някоя нощ да отидеш до тоалетната и да видиш, че едно от тях е избягало от къщи. И ти е взело колата. За бога, Вий, та ти дори не обичаш да караш.
— Татко. Не съм бягала.
— Тогава какво? — тросва ми се той.
— Май най-добре да седнем, за да обясня — казвам. За този разговор действително ще е добре да сме седнали.
Той ме гледа подозрително, но тръгва след мен към всекидневната. Рухвам върху удобното карирано канапе, а той присяда на ръба на креслото си.
— Така. Слушам те.