Миличкият.
— Беше само секс. Не е честно, обаче го обяснявах още в самото начало. Това е истината, Елайза. А и не бяха бог знае какво в леглото.
— И двете ли?
— Да.
— Сигурен ли си?
Грег замълча. Явно трябваше да се замисли, а от това на Елайза й се прииска да си прехапе езика. Закле се пред себе си никога да не задава въпрос, освен ако не сигурна какъв ще бъде отговорът.
— Формално погледнато, бяха готини. — Поредната лъжа. Формално погледнато всички, с изключение на една, бяха страхотни, само че Грег не смяташе, че Елайза се нуждае от тази информация. — Само че аз не можех да се отдам изцяло на това.
— Защо? — попита тя и този път знаеше отговора. Просто искаше да го чуе.
— Защото нито една от тях не беше ти, Лайза. Просто нямаше смисъл. Защото с риск да прозвуча банално, ти си жената за мен.
Април
48.
Марта и Джак бяха решили изцяло да се насладят на последния си месец заедно. Решиха да няма никакви оплаквания, никакви сълзи, никакви избухвания — същите правила, които важаха за Матю. Едва сега си дадоха сметка, с какво е принуден да се справя малчуганът. Джак бе освободен от задълженията си в лондонския офис, за да може да подреди нещата си преди заминаването. Всъщност той прекарваше повечето от свободното си време в игри с Марта, Матю и Мейси. Реши, че иска да види всички забележителности на Лондон. Тъй като бе живял в Лондон през целия си живот, той, естествено, не бе ходил на Кулата и в музея на мадам Тюсо, нито пък се бе возил на „Окото на Лондон“. Заеха се да поправят този пропуск, като помъкнаха децата по туристическите забележителности. Ядяха бургери от картонени кутийки и си купуваха твърде скъпи и зле изработени ключодържатели от магазинчетата за сувенири. Веднъж ги заваля дъжд, а те бяха забравили чадърите си, изгубиха пътя и търпението си в метрото — точно като истинско семейство.
Качиха се да се повозят на двуетажен туристически автобус с открит таван. Марта искаше да стане, да грабне микрофона от екскурзовода и да кресне на града, обзета от гняв, че е срещнала Джак в толкова неподходящ момент от живота си. Помнеше времето, когато единственото й желание бе да се вмести в клишето, да изчезне. Вече не се боеше да бъде различна. Все пак не сподели терзанията си с целия град — и без друго никой нямаше да я чуе заради шума на уличното движение. Вместо това попита Джак как вървят нещата с молбата му за зелена карта. Опита се да не се спъне, когато той й каза, че всичко върви като по вода.
Прояви разумен интерес към парите, които той получи от продажбата на колата си, от транспортирането на мебелите си и отдаването под наем на собствения си апартамент. Опаковаха картините, компютъра и компактдисковете му в кашони, които щяха да бъдат изпратени с кораб в новия му апартамент, които нямаше да превърнат в свой дом. Марта се бореше с ужасното си усещане за дежа вю — не проумяваше откъде намира сили отново да се справя с всичко това. Неведнъж му повтаряше, че е приела заминаването му. Неведнъж изреди причините, поради които беше невъзможно да остане.
— Можем да се виждаме през уикендите — полетът е само седем часа — предложи Джак с нереалистична надежда.
— Много е скъпо. Как ще си позволим да пътуваме? Не сме Мадона и Гай Ричи, освен това аз съм свободна през седмица. Как ще поддържаме подобна връзка?
— Хората го правят. Ще е твърде напрегнато за децата. Трябва да мисля за тях. Може да приема работата за няколко години и после да се върна.
— Може би, но не мога да разчитам на това, а няма да прекарам следващите няколко години, като си представям с какви мисли и с кого се събуждаш. Няма да се получи. Беше достатъчно трудно и за няколко месеца. И преди да ми възразиш ще започнеш да се срещаш и с други хора. — Това беше евфемизъм, обаче не можеше да назове нещата по-точно. Винаги щеше да има безкрайно много възможности.
— Мога да остана. Има и други възможности.
— Ти обожаваш Ню Йорк, а освен това работата е прекрасна. Може да минат години, преди да ти предложат нещо подобно в лондонския офис. Освен това, ако откажеш предложението, от фирмата ще сметнат, че не си достатъчно амбициозен. Ще те изтласкат настрани. Не можеш да се отказваш от кариерата си толкова рано.
— Бих могъл, ако ти ме помолиш.