Марта изчака, докато и двете деца заспят дълбоко и спокойно. Джак беше в дневната и прибираше играчките, докато с едно око поглеждаше към програмата по кабелната телевизия. Сменяше каналите и все успяваше да намери по нещо забавно, макар че повечето хора ги смятаха за отегчителни. От време на време се провикваше към Марта: „Ела да видиш Холи Бери — много е различна с дълга коса“ или пък „Виждала ли си как полярната мечка лови риба? Ела бързо“. Марта застана на прага и се трогна от това, че той прибира играчките на децата и че иска да сподели с нея всичко от къпането на Матю и Мейси до мнението си за това кой супермодел най-вероятно бързо ще слезе от сцената. В такива моменти беше сигурна, че колкото и наръчници за автомобили да изчете, това нямаше да й попречи да усеща липсата му.
Пресуши чашата си с вино и заглуши гласчето, което повтаряше: „Защо на мен, защо на мен“ и напоследък непрекъснато надаваше вой от сърцето й. Взе една от книжките за оцветяване на Матю и грубо откъсна три-четири страници. След това потърси писалка, което не беше лесно във века на електронната комуникация. На бюрото, което все още смяташе за бюрото на Майкъл, нямаше нито една. Писалките в буркана от сладко на рамката на кухненския прозорец, бяха изсъхнали, а във вазата до масичката на телефона имаше само моливи. Качи се в спалнята и започна да рови в чекмеджето с бельото си. Спомняше си, че… Да, права беше. Писалка от „Тифани“, подарък за трийсетия й рожден ден. Оттогава стоеше в кутийката си в очакване на „специалния повод“ и с надеждата да избегне риска да бъде забравена на нечие бюро или в някой магазин. Е, този повод беше достатъчно специален. Идеалната писалка за случая. Започна да пише.
49.
— Закъсня, Майкъл — каза Марта още с отварянето на вратата.
— Не започвай, Марта. Имах тежък ден в офиса.
— Аз също имах тежък ден. Ходих на зъболекар, където ми пилиха зъба, докато Мейси пазеше равновесие върху корема ми, а Матю нападаше медицинската сестра. В продължение на четирийсет минути се карах по телефона с някакъв бюрократ от Националната здравна служба, а единственото, което исках, бе да променя часа на Мейси за посещение при лекаря. Освен това ходих на събеседване за работа. Само защото си служа с буркани с макарони и с пастели, а не с лаптопи и с презентации на „Пауър Пойнт“, не означава, че животът ми е лишен от смисъл. Животът ми е толкова важен, колкото и твоят — заяви тя.
— Добре — призна Майкъл малко изненадан. Не беше свикнал с новата Марта, с която се сблъскваше напоследък. Питаше се дали в Ню Йорк не е ходила на някакви курс по повдигане на самочувствието и дали там не помпаха хората с предизвикващи агресивност химикали, които пускаха през вентилационната система. Не се осмеляваше да попита. Странното беше, че тази уверена и невъзмутима Марта му допадаше. Напомняше му за момичето, за което се бе оженил.
Той огледа кухнята, в която стояха, и се опита да надникне в дневната. Марта знаеше, че търси Джак, който беше излязъл. Не му допадаше идеята да се запознае с Майкъл и досега бе успявал да го избягва. Знаеше, че сега сред средната класа беше модерно да си стискаш ръцете, да си бъбриш и да се държиш цивилизовано с бившия приятел на гаджето си, само че той не възнамеряваше да го прави. Не ревнуваше от Майкъл, обаче не го харесваше. Не можеше да МУ прости, че не обича Марта. Не можеше да му прости, че е имал шанса, който самият той никога нямаше да има — свободата да обича Марта без всякакви граници, ограничения или проблеми.
— Джак не е тук — предизвикателно заяви тя. — Излезе, но ще се върне по-късно вечерта. — Искаше да му бъде пределно ясно, че няма причини да крие Джак и че той не се спотайва някъде на втория етаж. — Имаме да обсъждаме много неща, така че ние преценихме, че е по-добре да излезе и да ни остави насаме. — Обожаваше да казва „ние“ пред Майкъл, защото това означаваше тя и още някой. Искаше й се да се запознае с Джак, защото знаеше, че тогава той щеше да умре от ревност. Не защото Джак редовно докосваше с ръце цялото тяло на Марта, а защото той имаше невероятни качества и способности.
Направи на Майкъл чаша кафе и след това двамата седнаха един срещу друг на масата в кухнята. Съдебното разпореждане за прекратяването на брака им лежеше на масата помежду им. Срещаха се, за да обсъдят последните подробности, свързани с развода им. Само след няколко дни Марта щеше да поиска окончателното решение. И тогава всичко щеше да приключи.
Край.
— Направих списък с нещата, които трябва да обсъдим — каза тя. — Подредила съм ги по групи в зависимост от приоритетите.