Тя кимна и не си направи труда да го поправи. Преди раждането на децата двамата си бяха измислили едно същество, което уж живееше в шкафа им за обувки — Малкия таласъм. Той беше виновен за цялата бъркотия, за всичко счупено и за изгубените ключове. Истината беше, че сега бъркотията, всичко счупено и изгубените ключове се дължаха на едни малки таласъмчета с много по-човешки облик, само че той не знаеше това.
Приятно беше да си разменят стари шеги. През последните няколко месеца бяха толкова ядосани един на друг и на самите себе си, унижени от провала си, разочаровани и отчаяни, че им бе невъзможно да прекарват спокойно времето си заедно. Майкъл седеше срещу нея и се усмихваше с характерната си мила усмивка. Беше такъв мил човек, когато се запознаха.
Усмивката му й действаше като ключ, който отваря вратата. Внезапно Марта се потопи в спомени, които смяташе, че е погребала. Първата им почивка заедно — ужасен и евтин пакет, защото по онова време печелеха съвсем скромно. Всеки ден извървяваха километри, докато си намерят усамотен плаж, за да избягат от пийналите или заболи нос в клюкарските списания туристи. Новите сандали на Марта й бяха неудобни, направиха и пришки и я болеше, докато ходеше, но не му каза — искаше да изглежда по-смела, по-силна и по-умела, отколкото беше. Хранеха се в един бар тапас — едно и също меню всяка вечер, защото целият остров бе осеян с поангличанчени ресторантчета, които предлагаха „истинска английска закуска с бял хляб, риба и чипс“. Избягнаха и моравите на цвят ликьори, а също и претъпканите и шумни клубове, понеже искаха да бъдат сами. Връщаха се в хотела рано и се любеха. Ходиха в един воден парк и се снимаха как се спускат по пързалките, снимки, които скъса миналата есен, защото все още пазеше образите в главата си.
Обичаха се. Много. Той й предложи брак на един плаж на Бахамите — беше преценил откъде ще виждат залеза. Веднъж заедно наблюдаваха звездите през телескоп. Беше държал ръката й, когато получи хранително натравяне. Заедно боядисаха детската стая. Танцуваха. Наблюдаваха фойерверките в чест на настъпването на новото хилядолетие от Лондонския мост и след това се прибраха у дома пеша. Пристигнаха чак в четири сутринта. Толкова много спомени. Десет години.
Майкъл явно размишляваше за същото, защото прекъсна потока на мислите й:
— Наистина ли искаш да започнем на чисто и да запазим спомените?
Марта не му каза „вече започнахме“. Нито пък каза „никога няма да можем да наваксаме“. Тези две мисли се появиха в главата й почти едновременно. Освен това тя вярваше в качеството, не в количеството.
Марта и Майкъл заедно бяха минали под венчилото. Това винаги щеше да бъде важно, жизненоважно. Бяха се обичали. Искаше да помни тези неща. Все още го обичаше.
В известен смисъл.
Но беше ли достатъчно?
Един ден щеше да каже на Матю и на Мейси: „Ние наистина се обичахме“.
Джак не знаеше за малкия таласъм, но вече бе научил, че Марта никога не е само гладна — тя просто умираше от глад, че никога не й е просто студено — винаги направо замръзваше, и че никога не й е топло — направо завира. Забавляваше се с начина, по който тя се хвърляше от една крайност в друга. Но въпреки това двамата бяха намерили свое собствено пространство. Свои собствени фрази. Веднъж много искаше да каже на Джак, че той „не е просто едно красиво лице“, но се бе объркала и бе казала, че „просто не е красиво лице“, фразата им стана любима и винаги предизвикваше буен смях. Той знаеше коя е любимата й книга. Всяка вечер й носеше чаша вода в леглото, защото имаше лека алергия към пуха във възглавниците и нощем се будеше, кашляйки. Това, че го събуждаше, нямаше значение, защото тогава и двамата се уверяваха, че „не кашлицата те вкарва в гроба, а ковчегът“. Не беше бог знае какво, но това бе тяхната интимност. Когато се любеше с Джак, тя опитваше вкуса не само на члена му, но и на мислите му. Той целуваше клепачите й и я виждаше цялата. Той я промени, даде й изключително хубави мисли и спомени. Бързо се превръщаше в целия й свят. Дори бе поизоставил навика си да цитира непрекъснато реплики от филм, за които тя дори не беше чувала.
Но Джак заминаваше.
И тя отново щеше да остане сама.
Мислеше за всичко това, докато пиеше виното си, а Майкъл чакаше. Пиеха от чашите, които Марта бе купила, защото той бе взел другите, само че преди това пиеха от чашите за кафе, които бяха купили заедно. Всичко беше толкова объркващо. Много по-объркано, отколкото искаше да бъде животът й.