— Децата ми липсват, Марта.
— Не се съмнявам — тъжно кимна тя и учудващото беше, че не й се налага да се бори с импулса да кресне: „И чия е вината за това, по дяволите?“. Просто й беше мъчно за Майкъл.
— Какво се случи, Майкъл? Защо си тръгна?
Той явно изпитваше болка. Знаеше, че го измъчва в момента, но трябваше да разбере. Минаха месеци, а тя все още не проумяваше. Вероятно просто му придаваше твърде голямо значение. Може би за нея нещата стояха по-просто. Както в математиката някои хора смятат, че квадратните уравнения са изключително красиви, а други просто се плашат от тях и се разплакват само при мисълта за тях. За да може да продължи напред, трябваше да разбере напълно къде бяха объркали.
— Помниш ли как сме си говорили за двойките по ресторантите, които се хранят заедно, обаче не си продумват?
— Да — отвърна тя.
— Уплаших се, че ставаме като тях.
Марта кимна. Вярно беше. Животът й беше като този на златната рибка на децата (наречена без всякакво въображение Голди, макар че Джак я наричаше с по-забавното име Рогче). Тя прекарваше дните си, като се въртеше безцелно в кръг и забравяше, че само преди секунди е била на същото място. Глупаво наблюдаваше живота, живота на другите, но не казваше нищо, камо ли да участва в него. Чувстваше се като тази златна рибка.
— Трябваше да ми кажеш. Можехме да оправим нещата. Със сигурност — уверено каза Марта. Понякога ровя в някое чекмедже и попадам на нещо, което ти си ми купил, обици или шал, специално подбран подарък, който показва, че си ме обичал.
— Наистина те обичах, Марта. Обичам те.
— И ми се иска да изкрещя, че нещата много са се променили. Онова, което имахме, беше bona fide.
Майкъл вече не познаваше речника на съпругата си, но познаваше начина й на разсъждение. Казваше му, че е твърде късно. Тя съжаляваше, но той бе допуснал да стане твърде късно.
На Марта й се искаше да не бе станало така. Искаше й се това да не се бе случвало и двамата да бяха останали завинаги влюбени. Толкова много й се искаше, че копнееше да се свие на кълбо и никога повече да не се налага да става.
— Може би не е твърде късно — каза той.
Тя се разплака. Учуди се, че изобщо са й останали сълзи. Откъде бликаха. Години наред бе вярвала, че всяка дума на Майкъл е закон. Доверяваше се на неговия избор на мястото, където да живеят, на дрехите й и дори на вината, които трябва да пие, затова й се стори изключителна ирония на съдбата, че в момента не може да му повярва. Колкото и да й се искаше.
— Ти разби сърцето ми, Майкъл. Поеми някаква отговорност.
50.
— И си доволна от решението си, така ли? — попита Елайза.
Марта отдръпна телефона от ухото си, изгледа го възмутено и изплези език, което беше много незряло от нейна страна, обаче се почувства много по-добре.
— Да не искаш да кажеш, че според теб съм взела неправилно решение?
— Не.
— Добре.
— Не непременно.
— Не непременно ли? И откога си толкова голям фен на Майкъл?
— Не съм негов фен, просто…
— Какво?
— Ами ти само за две седмици успя да разкараш двама мъже. Според теб това разумно решение ли е?
— В кой век живееш, Елайза?
— Не казвам, че жените не могат да се справят без мъже…
— Добре. — Боже, имаше ли нещо по-досадно от наскоро сгодила се жена! Елайза вярваше, че решението на всички проблеми е да намериш любовта на живота си. Беше проповеднически настроена.
Най-лошото от всичко беше, че Марта бе съгласна с нея.
Разбира се, стига да не й се налагаше да отиде от другата страна на земното кълбо, което щеше да причини много болка и да предизвика проблеми, вместо да ги реши.
— Виж, Мар, просто се опитвам да ти кажа, че… Съжалявам, че всичко е толкова сложно.
— Да, аз също.
— Днес май няма да ти е никак лесно.
— Не, никак.
Джак заминаваше в осем без десет за Ню Йорк. Марта беше решила да не ходи на летището с него. Майка й и баща й, Елайза и Грег и дори Майкъл бяха предложили да гледат децата, за да може да го изпрати, но тя отказа. Мразеше сбогуванията и колкото и опит да трупаше, никога нямаше да й допаднат. Сбогуванията бяха жестоки и тъжни. Не искаше да стои на терминала и да плаче.
Какво още можеха да си кажат?
През последните седмици Джак й беше казал възможно най-милите думи, беше й оставил премного силни и ярки спомени, към които да се връща. Достатъчно, но не твърде много. Не възнамеряваше да живее живот, изпълнен със съжаление и със спомени. Щеше да живее пълноценно. Джак никога не беше съдил Марта и не й беше лепвал разни етикети. Не беше гледал на нея, казвайки си „провален брак“ или „самота майка“, или „домакиня, умираща от скука“. Той виждаше само малката мис Е — веселата, секси и забавна мис Е, която трябваше да ходи по клубове, барове и модни магазини толкова често, колкото трябваше да ходи в местния парк или на събрания на Националната асоциация на родителите. Джак я бе накарал да се чувства красива, силна и значима, а най-хубавото от всичко беше, че май нямаше нужда него, за да поддържа това свое убеждение. Можеше да се справи и сама. Трябваше.