Вал Макдърмид
Чуждото страдание
„… чуждото страдание остава опит неопределян, неизносен в разкаяния.
Менят се хората и се усмихват, но скръбта остава.“
„Смърт, ужас, чудеса и страхотии гъмжат навред! Всевишни, изведи ни от този страшен остров!“
Благодарности
Както обикновено, дължа благодарности на всички, които отделиха от времето си и ми помогнаха с познанията си, за да не допускам неточности. Благодаря на девическото училище „Грийнфийлд“ за първоначалния тласък на повествованието, на Ангъс Маршал за съветите му относно приложението на компютърни системи в полицейските разследвания; на доктор Рей Мъри за напътствията относно геологическите анализи; на доктор Сю Блек за въпросите, свързани с патоанатомията; на Бриджит Бейли за юридическите съвети, и на покойната Кейти Уилкс, която първа ме запозна с проблематиката на отношенията между духа и тялото.
Благодаря за постоянната подкрепа на Джулия Уиздъм и Ан О’Брайън от издателство „Харпър Колинс“, на Джейн, Бру, Ана, Клеър и Тери от литературна агенция „Грегъри енд къмпани“; на Трина Фър от „Ривърдейл“; както и на Сандра, Кен и Робсън от „Коустъл“.
С обич и благодарност на Лесли, Сандра, Джулия, Джейн, Мария, Мел, Маргарет, Ники, Джени, Мери, Джули, Пола, Джей, Дайана, Стела, Шели, Дафни и Бънти Ал — моя личен, страховит женски полк, който прибира ранените от бойното поле — защото се грижиха за мен, докато се възстанових.
Първа част
Не е задължително да си луд, ако чуваш гласове. Не трябва да си кой знае колко умен, за да знаеш това. Макар наистина да си извършил такива неща, от чиито описания на съдебните заседатели им призляваше, поне си достатъчно интелигентен да съзнаваш, че това все още не те определя като луд. Какви ли не хора чуват гласове — това е всеизвестно. То е същото като телевизията. Макар да си склонен да повярваш, докато гледаш, все пак е ясно, че не е истинско. Пък все някой е измислил всички тези неща, нали, при това без да се озове на същото място като теб. Изглежда съвсем логично.
Така че не си обезпокоен — е, поне не много. Добре де, всъщност те провъзгласиха за луд. Съдията свърза името ти, Дерек Тайлър, с определението „луд“. Но макар да е умно копеле, съдията не съзнаваше, че по този начин само изпълнява предначертания план. Това е начинът да се избегне доживотната присъда, която неминуемо се произнася, ако някой извърши това, което си извършил ти. Ако успееш да ги убедиш, че не си бил наред, докато си правил всичко това, значи всъщност не ти си извършил престъплението, а лудостта, която се крие у теб. Значи не си лош, а просто луд, и е съвсем естествено да се очаква, че можеш да бъдеш излекуван. И те прибират в кукувичарника вместо в панделата. Така докторите могат да се поровят в главата ти и да поправят повредата.
Разбира се, всъщност няма никаква повреда, но най-добре за теб е да си траеш, вместо да им обясняваш, че си нормален като всеки от тях. А после, когато му дойде времето, ще проговориш. Ще ги накараш да си повярват, че магиите им са подействали и са те превърнали в човек, когото спокойно могат да пуснат отново на свобода.
Изглеждаше много лесно, докато Гласът го обясняваше. Почти сигурен си, че си разбрал всичко, защото Гласът го повтори толкова пъти, че можеш да възпроизведеш всичко само като затвориш очи и кажеш думите:
— Аз съм Гласът. Аз съм твоят Глас. Всичко, което ти казвам да правиш, е за твое добро. Аз съм твоят Глас. Това е планът. Слушай внимателно.
Тези думи отключват спомена. Само те са достатъчни — встъплението, след което записът започва да звучи в главата ти. Посланието е там, скътано дълбоко в мозъка ти. И все още звучи разумно. Така поне мислиш ти.
Но оттогава мина много време. Никак не е лесно да не продумваш ден след ден, седмици, месеци наред. Но ти се гордееш с упоритостта си, която ти помогна да издържиш. Защото има какви ли не смущения, които ти пречат да чуваш Гласа. Терапевтични сеанси, когато се налага да изключваш, за да не чуваш какви ги дрънкат истинските луди. Срещи с разни психиатри, които се опитват да те подмамят да проговориш. Да не говорим за писъците и крясъците, когато някой получи припадък. Или постоянните шумове в голямата дневна — телевизорът и музиката от радиото, които бръмчат в главата ти и те смущават.
Единственото, което ти помага да се пребориш с всички тези неща, е Гласът — и обещанието, че ще научиш кога е дошло времето. Тогава ще излезеш оттук, ще бъдеш отново на свобода и ще можеш да правиш това, което правиш най-добре.