— Я се стегни, Джордан — измърмори тя под нос, завъртя ключа и моторът изръмжа. Нали не й предстоеше да се изправи пред непознати? Екипът й не беше многоброен и всеки от подчинените й бе избиран лично от нея и Брандън. Повечето бяха хора, с които бе работила и преди, хора, за които бе убедена, че я уважават. Или поне навремето я бяха уважавали. Надяваше се, че все още им вдъхва достатъчно респект, за да не се подадат на изкушението да я съжаляват.
Карол изкара колата от гаража на улицата. Всичко бе толкова познато и все пак толкова различно. Преди, когато живееше и работеше в Брадфийлд, живееше в голям апартамент в подпокривното пространство на някогашна складова постройка — това жилище бе нейното орлово гнездо, оттам тя се чувстваше едновременно част от града, за чиято сигурност се грижеше, но бе и в състояние да го наблюдава отстрани. Когато отиде да работи в Лондон, продаде апартамента на брат си и приятелката му. Сега отново обитаваше това жилище, но този път като кукувица, натрапила се в гнездото на Майкъл и Луси. Те бяха променили почти всичко в апартамента и това караше Карол да се чувства съвсем не на място. Навремето тя би свила рамене и пропъдила това усещане със съзнанието, че има поне едно място, където се чувства у дома — мястото, на което работеше. Това, от което се боеше днес обаче бе, че и на работното си място ще се чувства също толкова чужда, както и у дома.
Дори самият Брадфийлд беше едновременно добре познат и чужд. Когато бе живяла и работила тук преди, бе се постарала да опознае града добре. Бе посещавала местния музей в опит да си изясни силите, въздействали върху оформянето на Брадфийлд през вековете, пътя му от малко селище на овчари и тъкачи до оживен търговски център, съперничещ си с Манчестър за титлата „северна столица на империята“ по времето на кралица Виктория. Бе научила за упадъка на града в следвоенната епоха, както и за повторното му съживяване от прилива на няколко имигрантски вълни в края на миналия век. Бе опознала архитектурата му, бе се научила да оценява следите от италианския стил при по-старите сгради; бе се опитвала да разбере органичното развитие на града, да си представи това, което бе унищожено от грозните бетонни блокове, строени през шейсетте години, и от търговските центрове. Бе успяла постепенно да създаде карта на града в мислите си, бе го кръстосвала през всеки свободен момент — пеш или с кола, така че още в момента, когато я повикаха на някакъв адрес, да бъде наясно в каква обстановка й предстои да се озове.
Но тази сутрин някогашните познания сякаш бяха напуснали Карол. В нейно отсъствие нови маркировки бяха плъзнали като гъби, принуждавайки я съвсем неочаквано да се съсредоточи в шофирането и пътя, който избираше. Би предположила, че отиването с кола до полицейската централа ще бъде за нея почти автоматично действие. Само че пътят й отне два пъти по-дълго време от това, което бе очаквала, и когато най-сетне навлезе в паркинга, я обзе облекчение. Карол се движеше бавно покрай маркираните места в паркинга, докато забеляза със задоволство, че поне едно от обещанията на Джон Брандън бе изпълнено. На едно от малкото все още празни места бе написано „инспектор Джордан“ — явно съвсем наскоро, защото боята бе още прясна.
Докато влизаше в участъка, я обзе усещане за нещо вече преживяно. Тук поне като че ли нищо не се бе променило. Фоайето, в което се влизаше през задния вход, миришеше все така на застоял цигарен дим и пържено от стола, който се намираше на долния етаж. Каквито и козметични промени да бяха осъществени в представителните части, никой не бе възлагал на специалисти да направят този вход по-привлекателен. Стените бяха боядисани във все същото индустриално сиво, на таблото за съобщения висяха пожълтели от старост бележки, може би същите, които бе видяла за последен път преди години. Карол застана пред гишето, кимна за поздрав и каза на полицая, който седеше вътре:
— Аз съм инспектор Джордан, започвам работа в специалния екип към отдел „Убийства“.
Полицаят, човек на средна възраст, прокара ръка по ниско подстриганата си, сивееща коса и се усмихна.
— Добре дошла — каза той. — Асансьорът е в края на коридора, качете се на третия етаж. Вие сте в стая 316.
— Благодаря — Карол успя да се усмихна едва-едва в отговор и се обърна, за да бутне входната врата към коридора, когато чу бръмченето, сигнализиращо автоматичното отваряне. Изправи несъзнателно рамене, вирна брадичка и тръгна забързано към дъното на коридора, без да обръща внимание на някой и друг любопитен поглед, отправен й от униформените полицаи, с които се разминаваше.