Там беше, нахалното му копеле. Седеше край масата й в дневната и ползваше лаптопа й — като Снежанка, ако приемем, че тя беше седемте джуджета. Е, това решаваше всичко. Налагаше се да го убие.
Зави и отиде на пръсти до задната част на къщата, привеждайки се, за да мине незабелязана покрай прозореца на дневната. Облегна се на стената до задната врата и започна да рови в чантата си, за да намери ключа. Държеше го отделно, за в случай, че изгуби връзката с останалите ключове. Винаги е планирала всичко с разум. И именно затова трябваше да схване много по-рано, че Карл далеч не е единственият й проблем.
Тя пъхна ключа в ключалката и започна бавно и много внимателно да го превърта. Щракването на езичето беше почти нечуто. Тя изрита обувките си, натисна бавно дръжката на бравата надолу и започна полека да отваря вратата. Промъкна се на пръсти през пролуката и спря, ослушвайки се. Усети прилив на прекрасна жизнена енергия, кръвта запулсира по-оживено от възбуда, породена от съзнанието, че тя владее положението, а той няма и най-малка представа от това. През полуотворената врата, която свързваше кухнята с трапезарията, се чуваше приглушеното тракане на клавишите и от време на време кликване.
Беше толкова напрегната, че подскочи, когато гласът му наруши тишината.
— Къде си? Хайде, кажи ми! Къде си, Пола?
Пулсът й се успокои веднага щом разбра, че той говори на образа на екрана, а не на нея.
Пое си дълбоко дъх. На слабата светлина от уличното осветление, проникваща през кухненския прозорец, се виждаха очертанията на спретната и стерилно чиста, модерна кухня. Една от малкото жени, които бе водила да чука в къщата си, бе отбелязала, че кухнята има крайно микровълново излъчване. Не я покани втори път. До печката беше дървеното блокче с поставените в него ножове — рядко използвани и затова още съвсем остри. Тя посегна и измъкна ножа за обезкостяване, с тънко и дълго острие, после тръгна безшумно към вратата за трапезарията.
Карол се бе опряла със свободната си ръка на стената, залитайки неволно пред вълната от сведения, заливащи я от телефонната слушалка.
— Сигурен ли си, Сам? — попита тя, съзнавайки в сърцето си, че Сам е прав, че Тони е бил прав, че това е възможно най-лошият сценарий, по който можеше да се развие съдбата на Пола Макинтайър. Получените току-що сведения си проправяха път в съзнанието й, помагаха й да разчисти несъответствията, които я тормозеха с дни.
— Невъзможно е да бъда по-сигурен — отвърна категорично Еванс.
— Къде е тя сега? — попита Карол. Кевин, който бе тръгнал да слиза отново надолу, се закова на място, забелязал измъченото й изражение и примирения тон, с който говореше.
— Не знам. Не съм я виждал от часове.
— Трябва да я намерим. Излез на улицата и се опитай да я откриеш. Питай дали някой не я е виждал. Но не казвай нищо по радиостанцията, ясно ли е?
— Разбирам.
— Добра работа свърши, Сам — каза Карол, съзнавайки, че никой друг никога няма да му благодари за постижението. Затвори телефона. Искаше й се да се свие в някой ъгъл и да си поплаче, но това можеше да почака.
— Шефе? — каза въпросително Кевин с угрижен тон. Карол разбираше, че тревогата му не е свързана пряко с нея, но му прощаваше.
— Знаем кой е Паяка — каза тя. — Сам е убедил една от проститутките да проговори.
Лицето на Кевин светна.
— Но това е чудесна новина!
— Не, не е — отвърна глухо Карол. Не успяваше да се принуди да му каже истината. Извърна се и затича надолу по стълбите.
— Стейси! — извика тя. — И ти също, Кевин! Тръгвайте веднага с мен.
Кевин я настигна при колата, Стейси тичаше по петите му.
— Кой е? — настоя той. — Кой?
Лицето на Карол се сви болезнено.
— Джен Шийлдс — каза тя.
Кевин се дръпна, като че ли го бе ударила през лицето. После се изсмя невярващо.
— Натопили са я — каза той. — Някой е решил да си разчисти сметките с нея.
— Сам казва, че не е това — каза тя мрачно. — Трябваше да послушам Тони.
Зарови пръсти в косата си и продължи:
— Да тръгваме, Кевин.
Все още зашеметен, той отключи колата и тримата седнаха вътре.
— Стейси, обади се в участъка и поискай домашния адрес на Джен Шийлдс — каза Карол през рамо и добави: — По дяволите, трябваше да се вслушам в това, което казваше Тони.