— Реших, че единственият начин, по който бих могъл да те убедя, е да намеря веществени доказателства. Моя грешка — каза той и отпи една глътка от чашата. Като че ли беше чай, но не би се обзаложил, че е така.
— Намерих в една метална кутия за документи, скрита в дрешника й, снимки и дискове. Сред тях имаше снимки на жертвите, направени преди телата да бъдат открити. Снимки, правени вероятно от Карл Макензи.
— Знаеш за Карл, така ли?
Той кимна.
— Джен ми каза основното — и той продължи с разказа си, до момента, в който се бе обърнал, за да си тръгне.
— Тя ми се нахвърли — каза той. — Както и предполагах, че ще стори. Исках да я накарам да се чувства безсилна, да усети, че губи контрол над положението. Това беше единственият начин да намеря пролука в бронята й, което ми даваше някаква надежда да изляза оттам жив. Тогава се появи ти — допълни той с усмивка.
— Но тя всъщност не си призна нищо, нали?
Той поклати глава.
— Не. Съжалявам. Репетираше пред мен версията, която използва после пред теб.
— Не се безпокой — каза Карол. — Ще успеем да я притиснем.
— А Пола? — попита Тони.
— Все още търсим. Ще я открием.
Възвърналата се увереност се бе изписала на лицето й и се долавяше в гласа й.
Въпреки тревогата за Пола, част от Тони ликуваше.
Ник Сандърс срита безжизненото тяло в краката си. Шибаното ченге беше провалило всичко. А планът му беше толкова добър! Щеше да се скрие за седмица — две, докато утихне суматохата — достатъчно време, за да си пусне и брада. После щеше да вземе ферибота за Ларн, а озовеше ли се в Ейре, лесно щеше да изчезне. А сега всичко се провали заради това досадно ченге. Щеше да се наложи да се укрива дълго в някоя планинска хижа, високо в заснежените части на планините; не би могъл да рискува слизане в населените места. По преценка на Сандърс материалите за преследвания убиец на деца щяха да се задържат по челните страници на вестниците за не повече от седмица, но убиецът на полицай щеше да бъде обявен за обществен враг номер едно и да си остане такъв, докато бъде заловен. Сандърс обаче нямаше намерение да допусне такова нещо.
Той прибра отново вещите си в раницата, избърса кръвта от фенерчето в пуловера на Дон Мерик, и тръгна обратно през стърчащите наоколо скали към мястото, където беше оставил колата — почти в края на тесния макадамов път, водещ надолу към Акмелвик. Пътят водеше от последната къща на селото към скалистия нос. Ниските облаци бяха потопили всичко наоколо в мрак и Сандърс трябваше да ползва фенера — иначе рискуваше да падне и да си счупи някой крак по пътя сред зъберите, които го деляха от мечтаната сигурност.
Най-сетне успя да излезе на тясната пътечка между скалите. Дъхът му се открояваше като бяла пара в ледения въздух. По гърба му беше избила студена пот. Затича се тежко напред. Беше само на няколко фута от колата си, когато блеснаха дългите фарове на друга кола и го заслепиха, очертавайки силуета му на фона на неравната скална верига.
Съвсем отблизо се разнесе силен глас с подчертан местен акцент:
— Полиция! Трябва да поговорим с вас, сър.
Сандърс не се поколеба, а хукна веднага обратно по пътеката към морето. Чу зад себе си тежки стъпки и изпадна в паника. Отклони се от пътеката и се закатери по скалите. Беше изминал само десетина ярда, когато по скалите плъзнаха лъчите на мощни фенери и го откриха само за секунди. Той упорито продължи да бяга, но преследвачите му не бяха уморени, а имаха и предимството, че виждаха къде вървят.
Всичко свърши за минути. Двама яки полицаи изправиха падналия Сандърс на крака, сложиха му белезници и го повлякоха обратно към пътеката и чакащата кола.
— Защо е всичко това? — попита посъвзелия се Сандърс, докато вървяха.
— Вие ни кажете, сър. Хората с чиста съвест обикновено не бягат от полицията — отвърна по-възрастният от двамата полицаи.
— Уплаших се — заяви Сандърс. — Не можех да видя дали наистина сте полицаи. Откъде да знам, можеше да искате да ме оберете.
— Сигурно.
Когато стигнаха до колата, те го натикаха на задната седалка и включиха вътрешното осветление.
— Хубава цицина имате — отбеляза същият полицай. — Но и тя не върши работа като дегизировка, господин Сандърс. Вече ви очаквахме. Само че мислехме, че ще тръгнете към Замъка на отшелника, вместо да хукнете в обратната посока.