— Не вярвам — простена Тони.
— Ще ти се наложи да повярваш — отвърна мрачно Карол.
— Работата отива на провал, и все още нямаме никакъв шанс да открием Пола. Иде ми да се разплача.
— Можем да си поплачем заедно.
— Ще се видим, когато се върна в участъка. Тони… не продължавай разговора си с Джен, преди да съм се върнала. Обещаваш ли?
— Да. Трябва да обмислим какво да правим.
Ако изобщо бе останало нещо, което можеха да направят.
Полицейският участък, който Стейси бе напуснала само преди няколко часа, изобщо не приличаше на това, което завари, когато се върна. В една организация, задвижвана изцяло от информация, каквато е полицията, лошите вести се разпространяват с невероятна бързина. Дни наред отвличането на Пола Макинтайър беше изпълвало разговорите и цялата атмосфера със смесица от гняв, критика и опити да се прецени дали нещо е можело да бъде направено по-добре. Всеки имаше мнение по въпроса. Но новината за предателството на Джен Шийлдс въздейства със силата на ударна вълна, така че в полицията бе настанал момент, подобен на този след експлозия, когато и въздух, и звук са сякаш изсмукани от епицентъра. По коридорите беше тихо, хората се движеха някак потиснато, лицата им бяха едновременно гневни и озадачени. Когато влезе в отдел „Убийства“, Стейси забеляза насочените към нея враждебни погледи, сякаш поради самото си присъствие на случилото се носеше някаква отговорност за жестокия удар по самооценката на цялата организация. Тя знаеше, че хората вече започваха да пренаписват историята; някои търсеха начин да оневинят Шийлдс; други, с които тя беше работила постоянно, се опитваха да подчертаят, че нямат нищо общо с нея, трети пък твърдяха, че открай време са долавяли нещо нередно около сержант Шийлдс. Развръзката щеше да бъде тежка и мъчителна.
Когато се озова на собственото си бюро, Стейси глътна две таблетки парацетамол без вода и смръщи съсредоточено лице. Не й беше необходимо време, за да прецени, че не съществува лесен начин да се намери път към местонахождението на уебкамерата, като се ползва образът на екрана за отправна точка. Стомахът й се свиваше, когато виждаше Пола в това положение, и тя й обеща в себе си да изтрие необратимо изображенията от всеки компютър, до който може да са достигнали, веднага след като успееха да я спасят. Нямаше да позволи записите да бъдат докопани от някакви мазни воайори. Пола нямаше да се превърне в среднощно забавление за скучаещи дежурни ченгета — или за когото и да било ДРУГ.
Един от колегите й, който работеше в компютърния екип по програмата HOLMES, се бе наел да прерови всички по-достъпни файлове в хард диска на лаптопа. Досега не беше открил нищо, освен потискащо количество хард порно записи.
Но Стейси не се интересуваше от леснодостъпните файлове. Тя знаеше, че толкова организиран престъпник като Джен Шийлдс никога не би направил пропуска да остави някаква важна информация достъпна за всекиго. Тя сигурно бе изтривала всичко уличаващо, и поради участието си в разследването на педофилите, вероятно бе научила поне основните мерки, които бяха необходими за редовно почистване на хард диска.
Това не означаваше, че не е останало нищо за откриване, и Стейси бе твърдо решена, ако такова нещо съществува, да го открие. След около час напрегнато търсене, тя успя да изолира само три фрагмента от неидентифицирани файлове. На пръв поглед изглеждаше, че съдържат само някакви неразбираеми йероглифи. Но Стейси разполагаше с достатъчно средства, така че не след дълго успя да превърне разбърканите символи в разбираеми думи и откъси от фрази.
Първият фрагмент не съдържаше нищо интересно. Приличаше на останки от прикачен файл към електронна поща, вероятно някой от стотиците шеговити циркуляри, които обикаляха света, ако се съдеше по откъслечните думи и изрази.
Но от втория фрагмент на Стейси й се зави свят, сякаш бе изпила наведнъж чаша водка.
„… мен договор с предварително пла… Едност…!%… айтрън Лейн, Темпъл… Макензи“
Когато принтерът оживя и зашумоля с хартията, Стейси хукна надолу към стаята на отдел „Убийства“, където на стената висеше голямата карта на Темпъл Фийлдс. Плъзна пръст по хартията, проследявайки имената на улиците. Ето я. Сайтрън Лейн. Малката уличка, отклоняваща се от улицата, на която бе изчезнала Пола.
С все по-нарастваща възбуда тя затича обратно към бюрото си. Междувременно знаците „!“ и „%“ бяха разчетени като 1 и 5. Беше се справила.