— Жива е, но е много слаба — каза един от екипа, без да откъсва поглед от Пола.
— Да не сте посмели да я изпуснете — каза Карол и тръгна към площадката. Там извади телефона си и набра номера на Тони. Той отговори още при първото иззвъняване.
— Тони, намерихме я. Открихме Пола.
— Жива ли е?
— Да. Жива е.
— Слава Богу — въздъхна той.
Когато изключи телефона, Карол установи, че е заобиколена от изпаднали във възторг следователи, които си честитяха взаимно успеха. Възторгът беше всеобщ, така че никой, дори самата Карол, не забеляза, че някой липсва. Вдигаха толкова шум, че насмалко щяха да не чуят звъна на мобилния й телефон. Тя влезе обратно в стаята, където санитарите прехвърляха Пола на носилка, за да чува по-добре.
Гласът от другата страна й беше непознат.
— Търся главен инспектор Джордан.
— Да, на телефона. С кого разговарям?
— Обажда се инспектор Макгрегър. От Акмелвик.
Говореше сухо и мрачно.
— Да не би да сте заловили Ник Сандърс?
Карол не смееше да се надява, но не можеше да си представи друг повод, по който човек с чина на Макгрегър би се озовал в онова затънтено селце посред нощ, освен арестуването на сериозен престъпник. Беше прекалено хубаво, за да е истина. Бяха открили Пола, бяха арестували Джен Шийлдс, а сега бяха заловили и човека, измъчвал и убил Тим Голдинг и Гай Льофевр.
Настана кратко мълчание. После инспектор Макгрегър заговори отново, с все същата подчертана въздържаност.
— Да, арестувахме Сандърс.
— Някакъв проблем ли има? — попита тя, отстъпвайки встрани, за да могат санитарите да излязат с носилката. Когато минаваха покрай Карол, тя протегна ръка и погали леко ръката на Пола.
— Главен инспектор Джордан — поде отново Макгрегър, — числи ли се към вашия екип някой си инспектор Мерик?
Ужасно подозрение проблесна в мислите на Карол.
— Какво се е случило? — попита тя.
— Вижте, наистина съжалявам. Но няма лесен начин да съобщиш подобно нещо. Инспектор Мерик е мъртъв, госпожо.
Краката отказаха да носят Карол, тя се свлече неусетно край стената и се отпусна на пода. Не беше в състояние да осмисли и това след всичко, което се беше случило през изминалите няколко часа.
— Не — прошепна тя. — Не е възможно. Той трябва да е тук някъде. Отиде да спи. В някакъв мотел. Не е възможно.
— Опасявам се, че няма място за съмнение, госпожо. Снимката на картата, която носи със себе си, е на същия човек. По всичко личи, че се е промъквал да огледа местността, и е причаквал Сандърс. Сборичкали се и Сандърс го ударил зле по главата. Утре сутринта сигурно ще знаем повече. Наистина много, много съжалявам, госпожо Джордан.
Карол затвори телефона и го пусна обратно в джоба си. Скри лице в ръцете си, после си наложи да се изправи на крака. После щеше да има време да скърби. Но сега трябваше да изпълни дълга си.
Тръгна бавно към вратата, пристъпвайки внимателно като пиян човек. Пое си дълбоко, треперливо дъх и заговори толкова високо, колкото можеше.
— Имам лоши новини — започна тя.
Тони продължаваше да се взира през огледалния прозорец. Знаеше, че трябва да се радва на новината, че Пола е освободена, но единственото, което изпитваше, бе горчивината от поражението. Най-сетне бе срещнал равностоен противник — престъпник, който устояваше на опитите да проникне в съзнанието му, и то видимо без никакво усилие. Техниките, които Джен бе развила, за да контролира мислите на другите, бяха развили у нея и забележителна способност да контролира собствените си реакции. Може би времето щеше да помогне да разбият защитата й, но Тони съзнаваше, че няма да разполага с време. Ако случаят изобщо стигнеше до съда, Джен щеше да бъде очарователна, щеше да вдъхва доверие — и най-вероятно щеше да бъде оправдана. Ако не успееше да убеди съдебните заседатели, би свършила в психиатрична лечебница за престъпници, но със сигурност не на място, където работеше той.
Разбира се, фактът, че Пола оцеля, беше голяма утеха. От чисто човешка гледна точка това беше възможно най-добрата развръзка. Но въпреки това той не можеше да потисне надигащото се отчаяние, докато наблюдаваше спокойната и самодоволна Джен Шийлдс.
Нямаше представа колко време беше седял в стаята, когато на вратата се почука. Тони прекоси стаята и отвори. Един униформен полицай застана неуверено на прага.
— Съжалявам, че ви безпокоя, доктор Хил. Но това току-що пристигна за вас — той подаде на Тони малък кафяв плик. — Един от санитарите от „Брадфийлд Мур“ го донесе.