Да убиваш жени.
„Трябва да ги откриеш още през първите шест часа след изчезването — в противен случай търсиш не жив човек, а труп. Открий ги през първите шест часа, в противен случай търсиш труп.“
Превърналият се в мантра принцип на издирването на изчезнали деца звучеше като присмех за инспектора от криминалната полиция Дон Мерик. В неговия случай бяха изминали вече шестнайсет часа и продължаваха да текат. А родителите на Тим Голдинг ги брояха. Брояха всяка минута, която ги разделяше все повече от мига, когато бяха зърнали за последен път сина си. На Мерик не му беше необходимо да полага усилия, за да си представи какво си мислят; и той беше баща и познаваше отлично атавистичния ужас, който връхлита всеки родител, открил внезапно, че детето му по необясними причини не е там, където би трябвало да бъде. В повечето случаи всичко оставаше само спомен след минути, когато детето се появеше отнякъде невредимо, обикновено дори доволно ухилено при вида на паниката на родителите си. Но такъв спомен, който оставя белези дълбоко в съзнанието.
А понякога облекчението не идваше. Не идваше внезапният прилив на гняв след появата на детето, прикриващ следите от смътните страхове. Понякога ужасът продължаваше, продължаваше безкрайно. Мерик разбираше много добре кошмарите, които щяха да крещят в съзнанието на Алистър и Шели Голдинг до момента, в който неговият екип откриеше сина им — жив или мъртъв. Знаеше всичко това и защото бе свидетел на същата агония, изживяна от Джери и Пам Льофевр, чийто син изчезна безследно преди повече от петнайсет месеца. Бяха претърсили канала, преровили парковете и пустеещите земи в диаметър от две мили, но така и не откриха следи от Гай.
Мерик беше работил по това разследване, затова и му възложиха случая Тим Голдинг. Разполагаше с необходимите познания, за да прецени дали между случаите съществуват статистически значими връзки. Но дори отвъд границите на познатото, отвътре го гризеше инстинктивното убеждение, че човекът, отвлякъл Гай Льофевр, сега е успял да вземе втора жертва.
Той се облегна на покрива на колата и огледа с бинокъла дългата извивка на насипа край железопътната линия. Всички налични служители на полицията бяха там и претърсваха проскубаната трева за най-малката следа от осемгодишното момче, изчезнало предната вечер. Тим си бе играл с двама приятели — някаква сложна игра с участието на въображаем супергерой — Мерик помнеше, че за известно време той бе идол и на собствените му синове. Приятелите на Тим били повикани от майка си, а Тим казал, че отива на насипа, за да наблюдава товарните влакове, които прекарвали по тази линия камък от каменоломната в покрайнините на града.
На две жени, които отивали на бинго и вървели по това време към автобусната спирка, им се сторило, че забелязват яркожълтата блуза с надпис „Брадфийлд Виктория“ между дърветата, растящи по билото на стръмния насип, откъдето се слизаше надолу към релсите. Това се бе случило към осем без двайсет. В полицията не бяха постъпили никакви други сведения за детето.
Лицето на момчето бе вече запечатано трайно в съзнанието на Мерик. Училищната снимка приличаше на милиони подобни, но междувременно Мерик би могъл да различи навсякъде пясъчнорусата коса на Тим, широката му усмивка и сините очи, присвити зад очила като онези на Хари Потър. По същия начин би могъл да различи навсякъде и Гай Льофевр. Чуплива тъмнокестенява коса, кафяви очи, лунички по носа и бузите. Седемгодишен, висок за възрастта си — за последен път го бяха видели да върви към занемарената горичка в края на Даунтаун Парк, на три мили от мястото, на което се намираше в момента Мерик. Това се случило към седем часа през една влажна пролетна вечер. Гай попитал майка си дали може да поиграе навън още половин час. Занимавал се с търсене на птичи гнезда и отбелязвал старателно находките си в карта на рехавата горичка. Два дни по-късно бяха намерили картата, смачкана на топка и захвърлена на двайсетина ярда разстояние от пресъхналия канал, свързвал някога временната железопътна станция със замлъкналите отдавна фабрики за производство на вълна. И това беше последното нещо, свързано с Гай Льофевр, видяно от някого.
А сега още едно момче сякаш се бе разтопило във въздуха. Мерик въздъхна и свали бинокъла от очите си. Щеше да се наложи да изчакат сутринта, за да завършат претърсването на района. Всички се бяха вкопчили в слабата надежда, че Тим може да е претърпял злополука, че лежи някъде ранен, на място, откъдето никой не може да го чуе. Но тази надежда вече бе угаснала. Мъчително беше усещането, че не разполагат с никакви следи. Явно бе време да прибегнат към проверка на обичайните заподозрени. Мерик знаеше от отдавнашен опит колко рядко се случваше такава проверка да даде резултат, но нямаше намерение да пропусне и най-малката възможност за откриване на улика.