— Не, идеята беше изцяло моя. Но ти сама знаеш, че преценките на Тони обикновено са точни.
— Може и така да е. Но нито един от вас не може вече да се постави на моето място. Не съм убедена, че старите правила важат за мен, Джон. Не мога да взема решение сега. Трябва ми време, за да размисля.
Брендън пресуши чашата си.
— Имаш на разположение толкова време, колкото ти трябва — той се изправи. — Обади ми се, ако искаш да поговорим по-подробно — извади от джоба си визитна картичка и я постави на масата. Карол изгледа визитката така, сякаш можеше всеки момент да избухне в пламъци. — Уведоми ме, когато вземеш решение.
Карол кимна уморено.
— Ще го направя. Но не разчитай със сигурност на мен.
В изолираните отделения на болница „Брадфийлд Мур“ никога не цари тишина. Поне на нито едно от местата, където те допускат. Всички тези филми и телевизионни програми, които се въртят постоянно, те карат да си мислиш за единичните стаи с мека изолация, в които сигурно не прониква никакъв звук, но за да попаднеш в такава стая, трябва да си буйно луд — да крещиш с пяна на устата, да се опиташ да пречукаш някой от персонала, такива работи. И макар идеята да се озовеш на спокойно място да те привлича, преценяваш, че ще намалиш значително шансовете си за излизане оттук, ако разиграеш пристъп на буйна лудост само и само за да те заведат на тихо място, където можеш да чуваш по-ясно Гласа.
Когато те доведоха в „Брадфийлд Мур“, първоначално се опитваше да заспиш веднага щом щракването на ключалката подскажеше, че те затварят за през нощта. Но постоянно чуваше приглушени разговори, понякога и писъци или хлипане, шляпащи стъпки по коридорите. Тогава придърпваше тъничката възглавница около ушите си, за да изолираш шумовете. Това невинаги вършеше работа. Тези шумове с неуточнен произход те плашеха, караха те да се питаш дали пък вратата на стаята няма изведнъж да се отвори рязко и вътре да връхлети нещо, кой знае какво. Недостигът на сън те правеше неспокоен и напрегнат. На сутринта се чувстваше изтощен, очите ти смъдяха, сякаш имаше пясък под клепачите, ръцете ти трепереха като на някакъв шибан алкохолик. Но най-лошото от всичко бе, че в това състояние не можеше да настроиш сетивата си така, че да чуваш Гласа. Беше прекалено изнервен, за да откриеш начин да изолираш звуковия фон.
Трябваше да минат няколко седмици, няколко ужасяващи, кошмарни седмици, докато бавно функциониращият ти мозък се досети, че може би е по-добре да не се съпротивляваш, а да приемаш обстановката. Сега, когато светлините угаснат, ти лягаш по гръб, започваш да дишаш дълбоко, повтаряш си, че външните шумове са просто един нищо не значещ фон, на който няма смисъл да се обръща внимание. Рано или късно те изчезват като смущенията по радиото и те оставят насаме с Гласа. Устните ти се движат беззвучно, докато преживяваш отново чутото, и ти се озоваваш някъде другаде. Някъде, където се чувстваш добре.
Това е прекрасно. Вече си в състояние да възпроизвеждаш бавната градация, водеща до върховите ти постижения. Всичко е тук, пред теб, като на длан. Изборът на жертвата. Убеждаването. Завеждането й до мястото, което ти предстои да преобразиш с кръв. Тъпата им увереност, че тъпият Дерек не може да им причини нищо. И промяната в погледа им, когато ти се обърнеш с лице към тях и въплъщението на най-големите им страхове в ръка.
Възпроизвеждането никога не достига до самия финал. Но споменът за погледа им е достатъчен, всеки път. Преживяваш отново момента, когато осъзнават какво ги очаква, ужаса, който ги прави по-бели от мляко, и стисваш здраво пениса си. Извиваш гръб, тазът ти се движи на тласъци, устните ти оголват зъбите и свършваш. Тогава се разнася Гласът, звучен и тържествуващ, и те възхвалява за участието ти в пречистването.
Това е най-прекрасният миг в задушния, тесен свят, който обитаваш. Други хора може да не са на това мнение, но ти съзнаваш какъв късмет си имал. Единственото, което искаш сега, е да излезеш оттук и да се върнеш при Гласа. Нищо друго не би те задоволило.
Втора част
Десет седмици по-късно
Той вече не помни кога чу за първи път Гласа. Сега вече се срамува, когато си спомня, че не можа незабавно да го разпознае. Струва му се невероятно, че е трябвало да мине толкова време, докато разбере. Защото той бе по-различен от всички останали гласове, които чуваше всеки ден. Не проявяваше раздразнение. В него не се долавяше нетърпение, задето той съобразяваше толкова бавно. Гласът не се отнасяше с него като с тъпак. Проявяваше уважение. Никой не се бе отнасял с уважение към него досега — сигурно и затова му трябваше повече време, за да разбере. Мина време, докато осъзнае какво му се предлага.