Самият генерал Крийд беше този, който бе наредил вратите да бъдат отворени на следващата сутрин. Бежанците нахлуха, донасяйки истории за кланета и за изгарянето на жителите на цели градове, задето са се опълчили на нашествениците.
Въпреки тези разкази повечето хора в Бар-Кхос не смятаха, че са в опасност. Великият щит щеше да ги защити. А и манианците щяха да са достатъчно заети с наскоро завладените земи на юг.
Бан и Марлий продължиха да живеят живота си, както могат. Тя отново беше бременна и внимаваше, тъй като се страхуваше да не пометне пак. Пиеше настойки от билките, които й даваше акушерката, и седеше и наблюдаваше оживената улица долу, сложила ръка върху корема си, сякаш искаше да го защити. Понякога баща й идваше да ги посети, все още облечен в бронята си, от която се надигаше пара. Беше огромен мъж със сурово, безизразно лице и отслабени от възрастта очи, които присвиваше. Беше много привързан към дъщеря си. Двамата с Бан се караха за нея, докато накрая тя не загубеше търпение и не им се сопнеше да престанат. Това не ги разубеждаваше.
Четири месеца по-късно дойдоха новини, че Имперската армия напредва. Настроението в града не се промени особено. В края на краищата разполагаха с шест високи и дебели стени. Все пак градският съвет излезе с призив за набиране на доброволци, които да попълнят редиците на Червената гвардия, доста оредели след изминалите десетилетия на мир. Бан не беше роден да бъде войник. Обаче беше романтик по душа и имаше жена, дете и дом, които да брани. Посвоему чувстваше потребност да действа. Напусна работата си без излишна драматичност. Просто една сутрин не се появи там. Усети приятна тръпка да преминава през тялото му, когато си представи как началникът му Рек ще избухне разярен заради отсъствието му. В същия този ден Бан се записа да защитава града. В централните казарми му дадоха стар меч с нащърбено острие, червено вълнено наметало, миришещо на влага, кръгъл щит, ризница, наколенници и шлем, които му бяха твърде големи, и една-единствена сребърна монета. Казаха му всяка сутрин да се явява в Стадиона на оръжията за обучение.
Бан едва бе успял да научи имената на останалите новобранци в ротата си, които бяха също толкова зелени и необучени като него, когато пристигна маниански пратеник на зел и поиска от града да се предаде. Условията бяха достатъчно прости — отворете вратите и повечето от вас ще бъдат пощадени, бийте се и всички ще бъдат поробени или избити. Пратеникът обяви на високата стена пред него, че съпротивата срещу предопределеното от Светия Ман е излишна.
Един по-нетърпелив стрелец на крепостния вал застреля пратеника. Откъм укрепленията се надигна вик. Беше пролята първата кръв.
Градът затаи дъх в очакване на онова, което ще последва.
В началото броят на нашествениците изглеждаше невъобразим. За пет дни Имперската четвърта армия беше събрала десетки хиляди войници в Лансуей. Те прииждаха под строй с маршова стъпка, след което се разпръсваха, за да изграждат своята колония от палатки, укрепления от пръст, оръдия и гигантски обсадни кули под погледите на бранителите.
Атаките им започнаха с едно просто пронизително свистене.
В утрото на първото нападение Бан стоеше заедно с другите новобранци зад главните порти на първата стена. На едната му ръка бе провесен тежкият щит, а в другата стискаше меч. Не беше мигнал. Манианските снаряди цяла нощ бяха падали около тях и откъм имперските редици бяха отеквали рогове, чийто звук наподобяваше крясък на банши. Това беше изопнало нервите му докрай. Сега, в ранното утро, можеше да мисли само за едно — за Марлий, която беше у дома с нероденото им дете, уплашена до смърт за съпруга и баща си.
Манианците връхлетяха като вълна, надигаща се над скалите. Те атакуваха със стълби и обсадни кули крепостните валове в една-единствена смазваща линия. Отдолу Бан наблюдаваше със страхопочитание как мъжете в бели брони се прехвърлят през назъбения парапет и се нахвърлят върху бранителите от Червената гвардия. Бойните им викове не приличаха на нищо, което бе чувал дотогава — пронизителен вой, който сякаш не излизаше от човешко гърло. Беше чувал, че враговете поглъщат наркотици преди битка, за да увеличат бързината и силата си и най-вече за да прогонят страха. И наистина те се сражаваха като побеснели, без да ги е грижа за живота им. Свирепостта им слисваше кхосианските защитници. Редиците им се огънаха и почти се разкъсаха.
Беше ужасяваща касапница. Мъже се подхлъзваха и падаха от високото. От водосточните канали, издълбани в парапета, като пурпурен дъжд се лееше кръв. Някъде горе в суматохата от викове и стълкновения беше тъстът му. Бан не го видя да пада.