В действителност в онзи ден Бан не успя да използва меча си нито веднъж. Дори не се изправи лице в лице с неприятеля.
Стоеше редом с другите мъже от ротата си, повечето от които все още му бяха непознати. Всички лица, които виждаше, бяха пребледнели и загубили всякакъв дух. Шумотевицата от сражението го оставяше без дъх, с цялото си тяло изпитваше замайващото усещане, че пада в бездънна пропаст. Бан държеше меча пред себе си като пръчка. Щеше да е за предпочитане да е пръчка, защото поне знаеше как да я използва.
Някой наблизо се изпусна. Вонята, която се разнесе, ни най-малко не помогна на мъжете да възвърнат куража си, а породи у тях желание да побегнат, да отидат някъде далеч от тук. Новобранците трепереха като жребчета, които искат да избягат от огъня.
Бан така и не разбра какво в крайна сметка разби вратите. В един миг те бяха на мястото си пред тях, масивни и здрави, сякаш неуязвими. До него пекарят Рал пелтечеше, че сам е купил меча и щита си от пазара и че са си негови. Бан едва чуваше думите му. В следващия миг се озова по гръб, мъчейки се да си поеме въздух. Лицето му беше изтръпнало и безчувствено, чуваше силно звънтене и се опитваше да си спомни кой е и какво трябва да прави, както и защо зяпа млечносиньото небе, затъмнено от носещите се облаци прах.
Вдигна глава. Навсякъде около него се сипеше чакъл. Пред очите му беше старият Рал, пекарят, с очи и уста, отворени по-широко, отколкото е възможно. Мъжът беше вдигнал нещо — остатъка от ръката си. Китката все още висеше на едно сухожилие. Кръвта шуртеше в дъга, която улови ко̀сата слънчева светлина и за момент изглеждаше почти красива. Тогава Бан усети болката. Тя прониза разкъсаната плът на бузите му и в този момент той усети полъха от виковете на Рал в лицето си, макар да не ги чуваше. Погледна към портите между краката на мъжете, които все още стояха изправени. Откри, че гледа към килим от месо и кости, който помръдваше. Портите ги нямаше. От дима с вой изскачаха бели фигури.
Някак успя да се изправи на крака, като се олюляваше, докато оцелелите от неговата рота тичаха да запълнят пробойната. За Бан това беше същинска лудост. Фермери и амбулантни търговци, надянали брони не по мярка, се втурнаха право към убийците, които бяха твърдо решени да ги покосят. Очите на Бан пламтяха от онова, което виждаше, от устрема и дързостта, които проявяваха тези мъже, докато другарите им лежаха с разкъсани вътрешности под небето или се препъваха обезумели, опитвайки се да избягат далеч от тук. Това събуди нещо в Бан. Той се сети за меча в ръката си и реши, че трябва да изтича да помогне на малцината, които се мъчат да спрат прииждащите врагове.
Но не, вече нямаше меч. Той трескаво се огледа за него и отново видя стария Рал, застанал на колене, да му крещи нещо.
Какво иска от мен? — ядосано си каза Бан. — Да не очаква да му оправя ръката?
Защитниците при вратите бяха посечени като житни класове. Те бяха неопитни новобранци. А манианците далеч не бяха такива. Един сержант зад Бан изкрещя на мъжете да не отстъпват. От устата му пръскаше пяна, докато ги мушкаше в гърба и се опитваше да ги подреди в редица. Никой не го слушаше. Онези около Бан вече изпадаха в паника. Блъскаха го, псуваха, крещяха и искаха да избягат.
Тогава той разбра, че положението е безнадеждно. Не можеше да намери меча си. По земята лежаха други мечове, но нито един от тях не беше с правилния номер на дръжката, а по някаква причина точно в този момент за него беше жизненоважно да намери своето оръжие. Може би ако го беше открил, щеше да умре в този ден. Ала докато търсеше напразно, желанието му да се бие постепенно изчезна. Най-много искаше да види Марлий отново. Да види детето им, когато се роди. Да живее.
Бан сграбчи стария Рал и го метна на рамото си. Коленете му се подгънаха, но страхът му вдъхна сили. Остави се да бъде повлечен назад към вратите на втората стена заедно с останалите уплашени до смърт мъже. Хората около него поглеждаха назад през рамо, сега никой не говореше и не викаше, чуваше се само тежко дишане. Дори Рал спря да крещи и му благодари. Не спираше да сипе благодарности. Гласът му потреперваше при всяка стъпка на Бан.
Разгромът беше пълен. Стотици мъже тичаха през бойното поле и захвърляха оръжията и щитовете си по пътя. Бяха на няколко хвърлея от втората стена. Старият пекар върху гърба на Бан ставаше все по-тежък. Той забави крачка и изостана зад тълпата. Рал крещеше да побърза и че врагът ги настига. Бан нямаше нужда да му го казват. Чуваше как манианците надаваха бойни викове, докато преследваха бранителите на града.