Двамата с Рал бяха последните, които преминаха през вратите, преди те да бъдат затворени и залостени. Много мъже останаха от другата страна. Те тропаха по портите да им отворят. Крещяха, че у дома ги чакат жени и деца. Проклинаха и умоляваха.
Вратите останаха затворени. Бан лежеше, без да помръдва, и слушаше виковете от другата страна, безкрайно благодарен, че не е там, отвън.
Затвори очи съкрушен. Беше ридал дълго, заровил лице в пръстта.
През Планината на истината премина топъл и влажен порив на вятъра. Бан изпусна дълго задържания въздух и се върна на хълма, при лятната слънчева светлина и сина си, който гледаше надолу към стените.
— Искаш ли да пийнеш? — попита Марлий съпруга си, като му подаде кана със сайдер.
Движенията й бяха бавни, внимаваше да не събуди детето на гърба си. Устата на Бан беше пресъхнала. Той отпи и задържа сладкия сайдер в устата си, преди да го преглътне. Проследи погледа на сина си.
Дори и сега, докато двамата с момчето наблюдаваха, от време на време някой снаряд уцелваше най-външния крепостен вал или отскачаше от него. Стената беше предпазвана от насип, който отклоняваше или поемаше тези изстрели. Това беше едно от нововъведенията, които им бяха позволили да удържат на обсадата на манианците толкова дълго. Въпреки това на места стената беше хлътнала, а назъбеният парапет приличаше на беззъба уста там, където бяха паднали камъните и облицовката. По дължината на парапета имаше почти невидима редица войници с червени наметала, скрити зад оцелелите прикрития. Сред тях имаше такива, които управляваха големите катапулти и оръдието или стреляха с пушки.
Зад другите три стени, по които бяха разположени по-големи гарнизони, отколкото на първата, имаше кранове и работници, издигащи поредното укрепление. Досега четири бяха паднали под ударите на неспирните атаки на неприятеля, които му костваха много скъпо. В отговор защитниците бяха успели да построят две нови укрепления, които да ги заменят. Въпреки това не можеха да издигат до безкрайност крепостни валове. Най-новият строеж беше близо до канала, пресичащ Лансуей, за да свърже двата залива. Недалеч зад канала Лансуей свършваше при Планината на истината, отвъд която беше градът. Беше ясно, че свободното пространство, с което разполагат, е на привършване.
Синът му гледаше към обстрелваната стена. По дължината на назъбения й парапет между оръдието, катапултите и пушките тук-там, отговарящи на огъня отдолу, мъже се трудеха с кранове, които загребваха пръст и камъни. Някои се спускаха на въжета извън полезрението им над далечния край на стената, докато други изсипваха отстрани загребаното. Докато Бан и детето наблюдаваха, група мъже, които дърпаха въжетата, пропаднаха сред облак от хвърчащи отломки.
Джуно зяпна с отворена уста.
— Погледни натам — каза Бан на сина си и му посочи конструкциите по бойното поле между стените.
Те приличаха на кули, макар че бяха отворени от всички страни и не бяха високи.
— Миньорски шахти — обясни той. — Там, долу, Специалните постоянно се мъчат да спрат подкопаването на стените.
Джуно най-сетне вдигна очи към баща си.
— Различно е от онова, което очаквах — призна той. — Всеки ден ли се биеш там?
— В някои дни. Макар че битките вече са рядкост. Остана само подкопаването.
Думите му като че ли впечатлиха момчето. Бан преглътна и се извърна настрани, когато видя гордостта в погледа на сина си. Джуно вече знаеше, че дядо му е загинал, бранейки града. Дори сега той носеше на кръста си неговия къс меч. Нямаше никакво съмнение, че когато се върнат у дома, ще настоява баща му да му дава още уроци за ползването му, докато задава безкрайните си въпроси за преживяванията му като войник, на повечето от които Бан щеше да откаже да отговаря. Момчето често говореше за това как, когато е достатъчно пораснало, ще тръгне по неговите стъпки, но Бан не искаше да поощрява тези намерения. По-добре беше синът му да избяга и да стане скитащ монах или дори да се хване на работа на някой разнебитен търговски кораб, отколкото да остане тук и да се бие до неизбежния край.
Джуно сякаш усети настроението му.
— Колко дълго ще можем да ги възпираме? — тихо попита той.
Бан примигна изненадано. Това беше въпрос на воин, а не на дете.