— Сбогом, Буун — промълви най-сетне той и отъпка пръстта с ръце.
Младият му глас беше сух шепот, самотен като небето.
Изправи се и сложи сламената шапка на главата си. Искаше му се да каже още нещо. Обикновено думите му идваха лесно.
Сянката му падна върху гроба. Беше плътна, краката му бяха разкрачени, ръцете — стиснати в юмруци, а главата му приличаше на луковица заради шапката. От сянката прясно изкопаната пръст изглеждаше черна.
— Съжалявам, че ти позволих да дойдеш с мен в града — продължи той. — Но се радвам, че беше тук, Буун. Иначе никога нямаше да се справя. Ти беше добър приятел.
Сломен, Нико метна на гръб раницата си и затътри крака надолу към езерото. Откри място между останалите обитатели на парка, които се бяха струпали край водата. Изми мръсотията от ръцете си, макар че не можа да изчисти калта под ноктите си. Беше одрал кожата около тях, докато копаеше. Известно време наблюдаваше как кръвта се стича на облачета в мрака на езерото.
Загреба с ръка водата, за да избута настрани нечистотиите, събрали се по повърхността й, извади пръчката от раницата и изтърка зъбите си. Върху устните си усещаше вкуса на водата, който неизменно му напомняше за вкуса на силаж, и внимаваше да не глътне от нея. Слънчевата светлина го заслепи. Доста по-навътре, в средата на езерото, отражението на слънцето блестеше ярко и ожесточено. Нико погледна към него за миг, достатъчно дълго, за да го заболят очите.
Изгубили посока, мислите му се завръщаха бавно и предпазливо. Просто върви — казваха му те. — Изправи се и върви.
Нико стана и метна на гърба си раницата с всичко, което притежаваше. Кръвта се отцеди от главата му и той се олюля за момент — гадеше му се и се чувстваше отпаднал. Паркът около него беше пълен с бежанци, поляните от жълта трева отдавна бяха отъпкани до гола пръст, а от отсечените дървета бяха останали пънове, които стърчаха самотно от земята. Той вдигна крак и остави тялото си да поеме напред. Без да бърза и без определена цел, избра път между дървените навеси и палатките, съшити от парчета стари дрехи. Разминаваше се със сюрии мръсни деца, слаби като клечки, и мъже и жени с размътени погледи, които се бореха да преживеят не само настоящето. По външния им вид личеше, че някои от тях са кхосианци. По-голямата част бяха бежанци от южния континент — патианци и наталезийци или новодошли от север, от остров Лагос или Зелените острови. Беше тихо за толкова много хора, събрани на едно място. Разбира се, лаеха кучета. Бебета плачеха за млякото на майките си. Но като цяло всички пазеха силите си за по-важни неща от разговорите.
Стомахът му изкъркори от миризмите на приготвяната храна. От две седмици не беше ял нищо друго, освен просяшка супа — горещ чий с парчета киш, плаващи в течността. Никой не можеше да преживява дълго на подобен хранителен режим. Бричовете му вече висяха на колана, който само преди няколко дни беше пристегнал с още една дупка. Докато се движеше, усещаше как костите му се търкат във втвърдените му от мръсотията дрехи. Онова момиче Лина беше право. Ако съвсем скоро не хапнеше свястна храна, не след дълго щеше да легне и да умре като Буун.
Просто върви — успокоително нашепваше разумът му.
Нико продължи нататък през портите на парка Слънчевата лястовица към квартала отвъд него. По улиците хората вървяха, без да бързат, разговаряха или бяха потънали в мислите си. По паветата шумно трополяха теглени от мъже колички, които превозваха всякакви пътници срещу заплащане. Нико чуваше грохота на оръдията на юг на повече от миля разстояние.
Той пое към центъра на града, по посока на оръдията. Босите му ходила шляпаха по паветата, а главата му бе наведена. Няколко пресечки по-нататък зави зад ъгъл и се озова на Булеварда на лъжите. Шумът беше изумителен, сякаш бе излязъл от някоя дълбока пещера и се бе озовал в буен, ревящ поток. Виковете бяха по-чести от нормалните разговори. Множество музиканти дрънкаха със звънчета или свиреха на флейти за дребни монети. По улиците звънтяха раздвижвани от бриза ветрени звънци. Сякаш целокупното население на Бар-Кхос искаше да вдигне възможно най-голям шум, за да прогони от ежедневието си всякакво напомняне за продължаващата обсада.
По голяма част от протежението на булеварда растяха дървета. На едно от тях върху гол, изкривен, сведен над пътя клон беше кацнала черно-бяла сврака, която наблюдаваше движението под себе си. Нико осъзна, че по навик кимва с глава към птицата.
Това му напомни за една друга сутрин. Деня, когато завинаги бе напуснал дома си.