През цялата нощ Бан не прави нищо друго, освен мълчаливо да наблюдава и редовно да изпраща куриери до Министерството на войната с доклади относно продължаващата отбрана. От време на време отвръщаше на коментарите на командването или на черния хумор, с който те се опитваха да намалят напрежението. Но атаките продължаваха вече шест поредни нощи и Бан се чувстваше изтощен. Когато слънцето изгря отляво, над обиколната стена, защитаваща брега от тази страна, врагът се беше оттеглил, отнасяйки със себе си ранените, и нападението най-сетне милостиво беше приключило.
След изтеглянето им се видя опустошението, през което тук-там хаотично преминаваха изтощените войници. Бан наблюдаваше как мъжете се олюляват като пияни — каквито най-вероятно и бяха — или се отпускат на колене в калта или върху хлъзгавите от кръв камъни на бруствера, или пък просто се смеят. Сега, когато грохотът на битката беше утихнал, той имаше чувството, че през всички тези часове на мрак и бдителност тялото му е било пронизвано от остър вятър, който внезапно е изчезнал. Заслуша се в писъците на вечно гладните чайки. Погледна към измъчените лица на мъжете от командването и отвърна на празните им погледи.
Отвън му беше студено, а отвътре се чувстваше вцепенен.
Бан беше изкачил Планината на истината, за да докладва на генерал Крийд. Старецът седеше буден в стаите си в Министерството на войната. Завесите бяха дръпнати, в ъглите примигваха маслени лампи — по всичко личеше, че той не си е лягал. Бан го уведоми, че неприятелят е бил отблъснат с цената на шейсет и един мъртви защитници. Някои още бяха в неизвестност. Множество други бяха ранени. Поправянето на повредената стена беше възобновено, макар че все още беше под съмнение дали ще успеят да направят нещо повече от временен ремонт.
— Много добре — отвърна Крийд, седнал с гръб към Бан в дълбокото си кресло с кожена тапицерия.
Тъй като беше наясно, че е закъснял, Бан беше останал в министерството само колкото да измие мръсотията от лицето и ръцете си. Помоли в кухнята за малко хляб и сирене и ги изяде на крак, докато бързаше надолу по хълма към близкия Квартал на бръснарите. Утринните улици бяха оживени, почти празнични, както обикновено се случваше след нападение.
Семейният му храм се намираше в този квартал. Той беше от страната на неговото семейство — мястото, където беше роден и отраснал. Проститутките на улица „Куинс“ все още бяха навън, за да обслужват онези войници, които се връщаха от стените с разбудена похот от пролятата кръв и от облекчение.
Докато Бан минаваше покрай жените, няколко от тях го извикаха по име — по-възрастните, които го помнеха като младеж. Той им кимна със скована усмивка и продължи да върви. На ъгъла на „Куинс“ и „Абът“ едно момиче му обърна особено внимание. Когато я видя, стомахът му се сви. Тя също го позна, и то не защото го е виждала отдавна, а от скорошната им среща отпреди няколко дни. Момичето изви гръбнак и го погледна изпод гъстите си мигли.
С нещо, подобно на отчаяние, Бан си помисли, че тя е толкова млада.
Онзи пръв и последен път си беше обещал, че никога няма да направи това отново. Той закрачи с твърдото намерение да подмине момичето. Обърна глава само колкото да му кимне за поздрав, но в този момент момичето отвори устни да го заговори и той видя цвета им — нежния червен плюш, и спря.
Отблизо забеляза червенината около ноздрите от вдишването на дрос и хлътналите й очи на пристрастена. Изглеждаше по-слаба от последния път, когато я беше видял.
— Как си? — попита Бан момичето и думите му прозвучаха достатъчно меко, макар гласът му да беше напрегнат от кръвта, нахлула в тялото му.
— Добре съм — отвърна тя.
Жадният й поглед се впи в неговия и раздвижи желанието, скрито дълбоко в него. Очите му се плъзнаха по бледите й рамене, по кожата на гърдите й в дълбоко изрязаната рокля. За един кратък миг той си представи малките й цици в устата си.
Облада я в една уличка зад няколко жилища. Усещането му за време се сведе до поредица от картини, които бяха също толкова откъслечни и несвързани, колкото случващото се по време на битка. Той беше погълнат изцяло от нуждата да излее трескавата си похот в нея заедно с омразата към самия себе си, която беше убеден, че ще става все по-силна с времето. А също и с гледките, звуците и миризмите, които го бяха заобикаляли през цялата тази ужасна кървава нощ и преди това, както и с вината — дори срама — от привилегированата му роля в тази война, усещането, че той самият е защитен, докато гледаше надолу към другарите си, които умираха час след час, докато той не можеше да стори нищо друго, освен да гледа.