И тогава беше видял сврака. Беше му се присмяла от покрива на къщата, докато се отправяше на път по развиделяване с раница на гърба и глава, пълна с наивни мисли. Птицата не му се беше понравила, също както не харесваше и безсмислените суеверия. Въпреки това й беше кимнал, както винаги правеше майка му, и бе тръгнал по пътеката, която щеше да го отведе до крайбрежния път и тричасовото придвижване до града. Точно тогава не му се искаше да предизвиква съдбата.
В онази сутрин беше открил, че напускането на дома не е щастливото събитие, за което беше мечтал. С всяка следваща стъпка чувството за вина в гърдите му ставаше все по-остро. Знаеше, че майка му ще се разстрои, когато открие, че е заминал, без да се обади. А Буун щеше да тъгува по своя животински начин.
Нико беше погалил кучето, което спеше върху старото дрипаво одеяло под леглото му. По онова време хрътката вече беше твърде стара, за да става рано. Буун беше изскимтял насън като кутре и след това беше пръднал.
— Не мога да те взема със себе си — бе прошепнал Нико. — Градът няма да ти хареса.
Беше тръгнал, преди да промени решението си.
Чувството за вина не го беше възпряло да поеме на път, макар че докато вървеше към пътеката, неочаквано силно беше почувствал, че онова, пред което се изправя, не са просто горичките с тръстики, полюшващата се червена трева и лекият завой на пътеката — пред него се простираше огромното пространство на неизвестното, на бъдещето, което всява страх и няма граници. Тогава, в онзи миг, това можеше да се окаже достатъчно, за да го накара да се върне обратно, стига да имаше избор. Но той нямаше. Беше за предпочитане да избяга, отколкото да остане в тягостната атмосфера на къщата с Лос, последния любовник на майка му. Нико го смяташе за негодник и го презираше.
Тогава Нико беше шестнайсетгодишен. Когато зави и изгуби от поглед къщата, той почувства такава тревога, самота и мрачна изолираност, каквито никога преди това не беше изпитвал.
Като чу тихите стъпки на Буун зад гърба си, противно на волята си се усмихна вътрешно.
Буун се изравни с него, като развълнувано махаше с опашка.
— Прибирай се у дома! — скара му се Нико, но неискрено.
Буун безгрижно изплези език. Нямаше никакво намерение да се отдели от Нико.
Той отново се опита да прогони кучето, но не вложи сърце в това. Разроши козината на врата му и каза:
— Да вървим тогава.
Докато слънцето се издигаше все по-високо, двамата заедно вървяха по дългия път към града.
Нико се усмихна при този спомен. Сякаш оттогава беше изминал цял един живот. С времето беше осъзнал, че истинското измерение на времето е промяната. Промяната и загубата.
Насочи се на юг, като се вля в потока от хора, отиващи към пазара или пристанището. Все още не знаеше кое от двете ще избере, не беше решил къде да отиде. Около него се издигаха сгради на по три-четири етажа и погледът му се насочи към обраслите им в зеленина покриви. Високо над тях във въздуха бяха надвиснали търговски балони, привързани с въжета. Под тях се поклащаха плетени кошове и в един от тях той зърна лицето на момче. То беше засенчило очи с ръка и гледаше към брега, наблюдаваше далечните сигнални платформи за знаци за приближаващи търговски кораби. Отвъд тях синевата на небето избледняваше до бяло под ослепителния блясък на слънцето. Кръжащите в далечината чайки изглеждаха като точици.
Нико зави наляво, към Пътя на Гато. След това беше пазарът. Зачуди се на несъзнателния избор, който беше направил. Пазарът не беше привлекателно място за човек, който гладува и няма пари. Ала именно тук двамата с майка му бяха идвали веднъж месечно да продават домашно приготвения си потчийн, пътувайки до града в разнебитената си каруца, за да припечелят поне малко. Когато беше по-млад, тези пътувания бяха за него най-хубавата част от месеца — вълнуващи и все пак безопасни в присъствието на майка му.
Един мъж, който теглеше празна количка за превоз на пътници, зави край него и Нико се озова сред страхотна врява. На пазара цареше суматоха. Огромният площад беше толкова голям, че краищата му бяха потънали в дим и лека мъгла. Едната му страна беше отворена към морето и сивите каменни ръкави на пристанището, където полюляващите се мачти бяха нагъсто като дървета в гора. Имаше масивни търговски бригове, лъскави бойни кораби, тежки кораби за превоз на зърно, които товареха и отплаваха към останалата част от Мерсиянските острови. Всички други страни на пазара бяха затворени от сенчести сводести проходи с къщи за чий, странноприемници и храмове, посветени на Големия глупак. Между тях се простираше море от сергии и хиляди хора. Нико се остави да бъде повлечен, нетърпелив да се изгуби сред тълпата.