Навсякъде под яркото слънце надигащите се вълни от хора блестяха в пъстрите си цветове. Нико прогони мухите от лицето си и вдъхна влажната смрад на пот, пикантни подправки, животински тор, парфюми и плодове. Стомахът му вече пареше. С всяка следваща стъпка той се самоизяждаше И изсмукваше енергията от мършавото му тяло. Нико се чувстваше замаян, сякаш всичко наоколо бе нереално. Очите му виждаха само храната по полупразните сергии около него. Завладя го мисълта да задигне ябълка или малко пушен рак. Опитваше се да се бори с тези пориви. Знаеше, че ако се наложи, няма да има достатъчно сили да избяга.
Спря за малко на завет до една сергия просто за да се разсее от тези все по-силни изкушения и да послуша уличните търговци, които пламенно припяваха на преминаващите клиенти. Мелодиите бяха приятни за слушане, макар че не касаеха нищо по-задълбочено от стоките и цените за деня. Хрумна му да попита някои търговци за храна в замяна на работа. Те обаче нямаха време да му обърнат внимание и само поклатиха глави. Израженията на лицата им казваха, че те самите едва свързват двата края. Една старица, която продаваше чаршафи, украсени с празнични дантели, наредени до кошници с полуизгнили картофи, се изкикоти, сякаш той бе изрекъл някаква шега, но спря, когато видя тъжните му очи и измъчената му външност.
— Върни се след няколко дни — каза му. — Не ти обещавам нищо, но може да ми потрябваш. Потърси ме тогава, разбра ли?
Той й поблагодари, макар това да не му беше от особена полза. След няколко дни нейната помощ можеше да се окаже безсмислена.
Може би, мрачно разсъждаваше Нико, беше време да се прибере у дома. Какво го задържаше в града сега? Вече не помнеше колко пъти се е опитвал да се запише в Червената гвардия също като баща си някога, но изглеждаше на толкова години, на колкото е, и не можеше да мине за по-възрастен. Тук, в Бар-Кхос, за него нямаше много работа. През изминалата година беше късметлия, ако успееше да си намери работа за няколко дни — предимно по доковете, където срещу подаяния се потеше под тежките товари. През останалото време дните му бяха изпълнени с отчаяние. Просто имаше твърде много хора за твърде малко работни места. Ставаше все по-трудно да оцелява при този засилващ се недостиг на храна.
Разбира се, хлабавата островна конфедерация, известна като Мерсия, беше все още свободна, но в действителност беше подложена на обсада от манианските морски сили по същия начин, както Бар-Кхос беше обграден от Имперската четвърта армия. В района на островите не беше безопасно да се пътува. Тъй като всички народи от Мидерес, с изключения на пустинния Халифат на изток, бяха поробени, имперските флоти патрулираха навсякъде из чуждестранните води. Само един-единствен търговски път към Мерсия беше останал отворен и това беше пътят през Занзахар. Той беше изключително опасен за конвоите, които трябваше ежедневно да водят тежки сражения, и корабите им често бяха ограбвани от неприятеля.
Блокадите бавно задушаваха живота в Свободните пристанища и така мнозина оцеляваха единствено благодарение на безплатния киш, раздаван от градския съвет, или на онова, което отглеждаха върху покривите или малките си парчета земя, засадени със зеленчуци, или като извършваха престъпления и проституираха, или като се преструваха на монаси на Дао — единствените, на които законът все още позволяваше да просят на улиците. Или пък гладуваха като Нико.
Поне у дома щеше да има храна и покрив над главата. Освен това, доколкото познаваше майка си, досега тя най-вероятно беше изхвърлила Лос от къщата, след като най-сетне бе разбрала що за стока е. А ако не го беше сторила, то Лос беше избягал от нея, като без съмнение беше задигнал всичко ценно, което тя притежаваше. И в двата случая вероятно нов мъж беше заел мястото на отсъстващия му баща.
Въпреки това не му се искаше да се връща при майка си, след като се бе провалил, признавайки, че е неспособен да се справи сам.
Но ти наистина се провали. Не успя да се погрижиш дори за Буун. Просто го остави да умре.
Не беше готов за това. Преглътна и стисна очи.
Беше почти обяд и асаго започна да повдига платнищата с прашния си дъх. Винаги се появяваше по това време на годината и особено в този час. Скоро засилващата се горещина щеше да прогони много хора в по-хладните помещения на околните къщи за чий, където можеха да седнат и да прекарат следобеда удобно и сравнително спокойно, докато разговарят за търговията си и играят иланг, сърбайки от миниатюрните си чаши с гъст чий. Нико почти не усещаше горещината и се възползва от оредяването на тълпата, за да си пробие път към северозападния ъгъл на огромния площад, който сякаш с облекчение се отваряше към широкото пространство на пристанището.