Рьошун.
Една от фигурите бързо повдигна другата върху ешафода. Фигурата, която се беше качила отгоре, извади нож и се захвана за работа. Тялото се смъкна надолу с няколко сантиметра. След още малко усилия то се освободи и падна тежко върху земята.
— По дяволите! — изсъска Алеас, който продължаваше да се мъчи да пази равновесие върху скелето. — Не можеше ли да го хванеш?
Сересе вдигна очи от тялото, лицето й беше изкривено в гримаса.
— Не разбираш ли, че това е трудно за мен? — прошепна тя.
— Хубаво — отвърна Алеас и се спусна обратно на земята, — сякаш за мен е най-лесното нещо на света.
Той се наведе, измъкна дъската отдолу, след което уви тялото в дебело платно. Изпъшка и го метна на рамото си.
Двамата побързаха да напуснат площада.
Патрулите бяха навсякъде. Беше обявен вечерен час и никой нямаше право да излиза на улиците след полунощ. По-рано през деня бяха чули хората да говорят, че всички пристанища са блокирани. Никой нямаше право да напуска града.
Трябваше им повече от час, за да се върнат в промишления район на Ку’ос на югоизточния бряг, където трябваше да се срещнат с Аш и Барача. Кварталът беше почти пуст. Под слабата светлина на звездите се простираха огромни порутени складове, които напомняха и на двама им зловещи входове на пещери. За да избягнат сградите, Алеас и Сересе минаха през ивица блатиста местност, като понякога газеха до колене в студената засмукваща ги вода. След като я преминаха, те се изкачиха с мъка по склона на покрита със сажди дюна.
Нощното море проблясваше пред тях с луминесцентната си светлина. В лицата им духаше силен и свеж бриз. Алеас се задъхваше, тежестта на тялото на Нико вече му се струваше толкова голяма, че едва успяваше да го носи. Сересе не му предложи помощта си.
Двамата заедно се спуснаха от другата страна на дюната и се отправиха към уединено и скрито от погледа заливче. Барача седеше до малък огън и дъвчеше смолиста трева, придържайки превързания чукан на ръката си. Когато приближиха, той вдигна меча си.
— Ние сме — успокои го Алеас и учителят му се отпусна и върна меча в скута си.
Пристигането им накара една тъмна фигура да се размърда. Аш лежеше от другата страна на огъня с глава, подпряна върху раницата. Той изсумтя и се насили да стане.
През деня бяха събрали плавен, които бяха натрупали на купчина върху пясъка на заливчето — или поне Алеас и Сересе го бяха направили, защото двамата възрастни рьошуни едва се държаха на краката си. Алеас внимателно положи тялото на Нико на върха на купчината. Няколко загладени от морето парчета дърво се претърколиха надолу. Аш се приближи, накуцвайки. Старият чуждоземец се захвана непохватно да сваля платното.
— Мисля, че може би е по-добре да го оставим на спокойствие — каза Алеас, като сложи ръка върху рамото на Аш.
Възрастният рьошун се отдръпна от ръката му. Спря едва когато разкри цялото тяло и можеше да го погледне на светлината на огъня.
Старецът рязко си пое въздух. Олюля се за момент и Алеас побърза да го подкрепи.
Пръстите на Аш нежно докоснаха почернялата плът. Закачиха края на стрелата от арбалет, забита в гърдите на момчето. В продължение на много минути Аш не помръдна.
Барача се препъна в една горяща цепеница. Без много церемонии той я пъхна в подножието на купчината дърва. Кладата запуши. Двамата се отдръпнаха от нея. След известно време забелязаха първите припламвания на огъня.
Барача взе шепа пясък. Той я хвърли в новородените пламъци и започна да рецитира под нос някакви думи. Алеас утешаваше Сересе. Сега и двамата плачеха, без да се крият — за пръв път този ден. Пламъците пропукваха и се издигаха по-високо, извивайки се, пълзяха нагоре по кръстосаните цепеници, за да се доберат до тялото на върха. В тях танцуваха цветове — яркосиньо, жълто и зелено от морските минерали, покриващи дървата. Мазнините започнаха да цвърчат. Повеят на бриза разнесе миризмата на горящо месо.
След малко кладата се сгромоляса и погълна Нико в себе си.
В далечината, навътре в морето, първите лъчи на слънцето озариха ранното небе. Над хоризонта се носеха сенки, хвърляни от невидими облаци.