Изглежда, че каквито и примирия да съществуваха между затворниците през деня, те изчезваха през дългите часове на мрак. В съседна килия започна сбиване. Чуваха се викове и дюдюкане, последвани от дългия и пронизителен вой на мъж, изпитващ болка. Той затихна до сподавени ридания и след това не се чуваше нищо. Известно време през камъните отекваше тъп звук, сякаш някой удряше главата си в стената от другата страна и с всеки удар крещеше приглушено думи, които приличаха на пуснете ме навън, пуснете ме навън, пуснете ме навън.
Нико не можеше да спи на такова място. Въпреки това беше уморен, изтощен от събитията през деня и от мисълта за онова, което му предстои. Лежеше буден и слушаше хъркането на другарите си по килия, махаше по някоя хлебарка от тялото си и се проклинаше, че изобщо е дошъл в града, че е взел Буун със себе си и че се е съгласил с глупавите идеи на Лина.
Знаеше, че не трябва да й се доверява. Докато бяха заедно, тя рядко проявяваше скрупули. Запита се какво ли прави сега, в този момент? Дали изобщо я беше грижа, че стражите са го заловили и хвърлили в затвора, за да чака там наказанието си? Съмняваше се в това.
Нико впери поглед в мрака. Много добре знаеше какво правят с крадците в града. Това беше нещото, за което никак не му се искаше да мисли. По време, на миналия Празник на жътвата беше видял как жигосват и налагат с камшик един крадец. Младежът не беше много по-голям от Нико.
Нико не знаеше дали ще може да понесе това.
По някое време през нощта той се отърси от замаяността и видя, че една ръка е притисната към крака му, след което усети противният дъх на нечие лице да докосва неговото. Той рязко се изправи, отблъсна тялото на мъжа от себе си и изкрещя нещо, което беше по-скоро вик на ужас, отколкото членоразделна реч. В мрака се чу приглушена псувня и звукът на влачещи се крака, които се отдалечаваха.
Нико разтри лицето си, за да се разсъни, и клекна с гръб, опрян на стената.
Трябваше да се махне от това място. Не можеше да диша, защото тук нямаше въздух, а само плътна воня. Мракът го притискаше като тежко одеяло от кадифе. Чувстваше се в капан, защото знаеше, че не може просто да стане и да излезе навън по своя воля, нито дори да види небето и да усети вятъра по лицето си. Тогава го връхлетя спомен, който беше по-скоро сбор от различни емоции — онзи път, когато беше открил капана, докато се разхождаше по хълмовете, издигащи се край къщата му. Беше стегната примка от тел, увита около отрязания крак на диво куче — месото висеше около костта, която беше прегризана.
В мрака се разнесе звукът на тътрещи се крака. Някой отново се приближаваше. Нико се напрегна, готов да нанесе удар.
Ще разкъсам плътта ти със зъби — помисли си той, — ако не се отдръпнеш от мен.
— Успокой се — прозвуча някакъв глас. — Аз съм приятел.
До него седна един мъж. Нико чу как ръцете му ровят из дрехите.
В мрака проблесна пламък, който беше толкова ярък, че заслепяваше. Нико присви очи и ги засенчи с длан. За момент пламъкът пращеше и трептеше, докато почернелият край на пуретата се разгоря и засвети в червеникаво. Мъжът духна кибритената клечка и те отново потънаха в мрак, който беше по-дълбок и от преди.
— Знаеш ли, цяла нощ лежах буден и се мъчех да си спомня откъде ми е познато лицето ти.
Червеният връх на пуретата помръдна в мрака и припламна по-ярко, когато мъжът си дръпна от нея. Тя освети краищата на лицето му, а части от него останаха в сянка.
— Баща ти — каза той, докато изпускаше дима. — Познавах баща ти.
Нико примигна, в очите му все още играеха цветни петна.
— Познавал си го, как не — усъмни се той.
— Не ме наричай „лъжец“, момче. Баща ти беше женен за една червенокоса на име Рийс. Доколкото си спомням, беше хубава жена.