Една нощ баща му се напи и изпадна в такава всепоглъщаща ярост, че се скара с майката на Нико и я нападна. Влачеше я за косата из стаята, докато Нико плачеше и му крещеше да спре. Баща му го удари силно и го събори на пода, след това примигна към уплашеното лице на сина си и, залитайки, излезе навън в нощта.
На следващата сутрин баща му си събра багажа и си тръгна, докато Нико и майка му още спяха, сгушени един до друг в малкото легло на Нико. Момчето имаше чувството, че светът под краката му пропада. Спомни си как майка му беше плакала дълго след това.
Нико стисна юмруци в обгръщащия го мрак на килията и въздъхна.
— Той имаше своите причини да си тръгне — каза той на невидимия мъж.
Пуретата изпусна дим веднъж, после отново, след което огънчето й помръкна.
— Аха. Е, предполагам, че ти знаеш по-добре от всеки друг дали той е бил уплашен, или не.
— Какво искаш да кажеш с това?
— Искам да кажа, че кръвта на бащата със сигурност тече и във вените на сина. Онова, което е вярно за него, е вярно и за теб.
Нико усети как кръвта му кипна и страните му пламнаха. Той извърна глава встрани от мъжа — не искаше повече да разговаря с него.
Внезапно в друга килия отекна вик. Беше сподавен обезумял вик, дошъл сякаш от кошмар. Все едно някой безумец се беше събудил и беснееше, крещейки, че манианците идват откъм морето, за да ги изгорят живи.
Светлинката на пуретата бавно изчезна, когато мъжът я загаси в дланта си. Той изсумтя, докато ставаше. За миг застоя, като си мърмореше нещо. След това се обърна отново към Нико. Тежката му ръка намери рамото му и го потупа.
— Сега всичко е наред, синко — рече мъжът. — Можеш да поспиш.
Той си тръгна, но мирисът на дим остана да се носи над мястото, където беше седял.
След това никой повече не се опита да досажда на Нико.
Майка му дойде на сутринта, облечена така, все едно идва на погребение. Беше цялата в черно, с очи, подути от плач, а червената й коса беше пригладена назад, придавайки й измъчен, но решителен вид. Виждаше я за пръв път от повече от година.
Лос беше с нея, облечен в най-хубавите си дрехи, преструваше се на почтен и шокиран от извършеното от Нико. Заговори пръв, когато се изправиха един срещу друг с Нико при решетките, които отделяха затворника от посетителя, в слабо осветеното студено мазе, където се провеждаха свижданията.
— Изглеждаш зле — отбеляза той.
Нико не знаеше какво да каже. Майка му и Лос бяха последните хора, които очакваше да види.
— Как разбра? — тихо попита той майка си.
Майка му се приближи, сякаш искаше да протегне ръце към него, но беше спряна от решетките и в очите й внезапно проблесна гняв.
— Старата Джеймийна — отвърна тя със студен шепот. — Видяла е стражите да те влачат по улиците и беше така добра да дойде да ми каже…
— О! — промълви Нико.
— О? Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш?
Гневът й беше като полъх върху лицето му. Той раздуха въглените, тлеещи в него от деня, в който напусна къщата.
— Не съм те молил да идваш тук — сопна се. — Нито пък него.
По лицето й премина изненада. Лос застана до нея. През цялото време суровият му поглед беше вперен в Нико.
Нико отвърна на погледа му. Проклет да беше, ако пръв извърнеше очи.
Майка му понечи да каже нещо, после се поколеба. Внезапно раменете й се отпуснаха и бронята й се пропука. Тя протегна ръка през решетките. Нико почувства как тя докосна врата му и пръстите й го придърпаха към нея в прегръдката й от другата страна на студеното желязо.
— Сине — прошепна тя в ухото му. — Какво си сторил? Никога не съм предполагала, че си крадец.
Той с изненада усети парещи сълзи в очите си.
— Съжалявам — отвърна. — Бях отчаян и гладен.
Тя успокояващо му изшътка и погали лицето му.
— Толкова се тревожех за теб. Всеки път, когато идвахме в града, те търсех, но виждах само гладуващи хора. Питах се дали изобщо си успял да оцелееш.
Той си пое въздух на пресекулки.
— Буун — успя с мъка да изрече. — Буун е мъртъв.
Тя го прегърна по-здраво през врата. Заплака. Той се разплака с нея. Сега вцепенението му беше изчезнало и емоциите се отприщиха в споделената интимност на мъката им.