Жената, която лежеше на дивана отсреща, се усмихна и усмивката й раздели повехналото й лице на две, оголвайки зъбите, които не бяха нейни.
— Добре — измърка древната жрица и направи спирала с лакирания си нокът по проблясващия си корем, като проследи старите белези от стрии и златната халка на пъпа. — Плътта е силна, Киркус. Но тя може да стане божествена, когато изпълнява повелите на волята. Не обръщай внимание на глада си. Следващия път, когато ядеш, го направи, защото волята ти е решила това, а не стомахът ти. Така изостряме до максимум апетита си, за да поискаме сила. Така постигаме Ман.
— Започваш да ме отегчаваш — раздразнено изсумтя Киркус. — Не ми предлагаш нищо друго, освен проповеди, които съм чувал хиляди пъти преди.
Кикотът й му напомни за шумоленето на суха хартия под нечии крака. Това само го раздразни още повече. Тя размърда костеливото си тяло върху дивана и обърна голия си сбръчкан гръб към слънцето, като продължаваше да се хили. Звукът на смеха й се разпиля по едната страна на имперската баржа, посипа се между плясъка на греблата, които бавно се спускаха в кафявите води на Тоин, и заглъхна, макар и бавно, към далечния кален бряг, където един крокодил се размърда и се плъзна по мудното течение, проблясвайки за миг под слънчевата светлина.
Тя внезапно затвори уста и зъбите й изтракаха.
— Струва ми се, че май се забравяш, младежо, хмм! Още не си напълно готов, а вече се мислиш за следващия Свят патриарх. Много добре. Но в момента сме тръгнали на голямата обиколка и аз трябва да те обучавам, докато не покажеш, че си достоен за вярата. Трябва да знаеш тези неща. Повече от това да ги знаеш. Трябва да ги усещаш отвътре.
— В момента точно там го усещам — сопна се той. — И точно в това е проблемът, дърта вещице.
Тя го погледна с добре премерена критичност. Киркус знаеше, че е любимият й ученик. Понякога, когато го преценяваше по този критичен начин, тя му напомняше за побъркана скулпторка, затворила се от години на тавана, която робува прекалено настойчиво на последната си творба. Донякъде отвратен, Киркус извърна поглед от гладните й очи. Вместо това изгледа гневно робинята зад дивана, която му вееше с ветрило от щраусови пера на това изолирано от останалата палуба място. Беше слабо наталезийско момиче. Червената му коса се спускаше надолу край малките му твърди гърди. Ослепените му очи бяха скрити зад копринен шарф с цвят на праскова. Ръцете му бяха в бели ръкавици, в случай че случайно докоснат божествената кожа на Ман. Киркус лениво си помисли за апетита, поглъщайки с поглед гладкостта на кожата й и начина, по който тя се опъваше под равномерния ритъм на движението на робинята. Той си представи за миг какво би било да я обладае направо тук, на палубата — това сляпо и глухо момиче, чието единствено запазено усещане беше докосването на болката или удоволствието. Внезапно усети, че реагира на тази мисъл.
— Търпение — весело заяви старата жрица и открито насочи поглед към внезапния му ентусиазъм. — Скоро ще пристигнем в следващия град. Мисля, че си чувал за него. Нарича се Скара-Брае.
Той кимна. Беше чел за Скара-Брае в наскоро издаденото „Описание на империята“ на Валорес и не искаше да слуша поредната нейна лекция.
— Можем да намерим още играчки за твоето посвещаване. А след това ще отидем да посетим Върховния жрец и ще пием и ядем до насита.
— Само дето не жадувам просто за храна — мрачно заяви той и отново хвърли суров поглед на робинята.
— Ти, бедно, слабо дете. Накрая ще видиш, че си е заслужавало, Киркус. Имай вяра във възрастната жена, която ти желае само най-доброто.
Тя погледна за момент към водата и лицето й се отпусна, докато мислеше за някакъв далечен спомен от миналото — може би за нейното собствено посвещаване в жрица. Внезапно чертите на лицето й станаха по-млади, сякаш променени от вълшебството на спомена.
— До нощта на Жертвоприношението — каза тя, като продължаваше да наблюдава движението на водата — ще си изпълнен до пръсване, така че когато освободиш тези желания, най-сетне ще разбереш какво означава да си божествен. Гарантирам ти го, мое хубаво момче.
Поредното поучение, помисли си Киркус. Но той преглътна раздразнението си и промърмори потвърждение на думите й, макар и само за да я накара да млъкне. Реши да я остави да сипе безполезната си мъдрост. Със сигурност не й беше останало нищо друго — нито красота, нито каквато и да било реална власт в двора на майка му.
Киркус се опита да мисли за други неща. Загледа се във водата и далечните брегове в търсене на нещо интересно, върху което да спре блуждаещия си поглед. Но имаше само птици, жужащи насекоми и от време на време по някой зел на бели и черни ивици, дошъл да пие вода. Всичко това го отегчаваше вече, след дванайсет дни по тази смърдяща, бавно течаща река в отдалечените части на империята и дванайсетте дълги месеца преди това, прекарани в пътувания и разглеждане на забележителност. През цялото това време нито веднъж не му беше позволено да утолява желанията си.