Въпреки това не желаеше животът му да приключи тук, в тази пуста равнина. Искаше, ако може, да види слънцето отново и да отвори уста за топлината му. Преди това да вдиша острия мирис на живота, да почувства хладното боцкане на тревата под ходилата си, да слуша плисъка на водата по скалите. И тук, във фантазията на този сън, Ошьо беше въплъщение на това желание — в този момент Аш не смееше да се надява, че може да е нещо повече.
Той заговори, вдигайки поглед.
— Разбира се, че се съмнявам — отвърна Аш на въпроса на своя учител.
Но Ошьо беше изчезнал.
Налегна го бавна, извикваща гадене болка. Пристъпът замъгли зрението му. Болката стегна хватката си около главата му като менгеме, стиснало черепа му от двете страни.
Тя го изтръгна от бълнуването.
Аш присви очи към мрака на ледената колиба. Голото му тяло се разтърсваше от гърчове. От миглите му висяха миниатюрни ледени висулки. Почти беше заспал.
От отвора в покрива не се чуваха звуци. Бурята най-сетне беше спряла. Аш наклони глава на една страна и се заслуша. Залая куче, скоро последвано от други.
Той издиша.
— Едно последно усилие — изрече на глас.
Възрастният рьошун с мъка се изправи на крака. Мускулите го боляха, а главата му беше пронизана от болка. Засега не можеше да направи нищо. Бяха взели кесийката му с листа дулче заедно с всичко останало. Нямаше значение. Пристъпът още не беше толкова сериозен — не беше като кризите, които беше получавал по време на дългото пътуване на юг и които го бяха принуждавали да остава на легло дни наред.
Аш започна да тъпче на едно място и да пляска тялото си, докато усещанията в него не се върнаха. Дишаше тежко и учестено, като набираше сила с всяко вдишване и изхвърляше от себе си умората и съмнението, когато издишваше.
Той духна в дланите си и плесна два пъти с тях.
Скочи и промуши ръка през отвора за въздух, така че увисна с люлеещи се във въздуха крака. Започна да удря с другата си ръка леда около дупката. Нанасяше всеки удар изкусно, като надаваше тихо възклицание „Ху!“, което беше по-скоро издишване, отколкото звук, и усещаше всеки сблъсък с леда като ужасен шок в костите на ръката си.
В началото не се случваше нищо. Отново имаше чувството, че удря камък.
Не, така доникъде нямаше да стигне. Вместо това се замисли дали да не стопи леда в локва, чиято кора щеше да е достатъчно тънка, за да я пробие. Въздухът свиреше през ноздрите му. Главата му олекна. Така успя да се съсредоточи много повече.
Едно парче лед падна. Той позволи на чувството за триумф да премине през него, без да му обръща внимание и без да спира. Започнаха да се разхлабват още блокове, докато накрая ледените парчета не заваляха върху лицето му. Той стисна очи, за да пропъди потта. Беше повече от пот. От ударите ръката му беше покрита с тъмночервена кръв. Капки от нея падаха върху челото му или се сипеха по земята, където замръзваха, преди да са попили.
Аш се задъха, докато успее да пробие дупка, достатъчно голяма, за да види част от нощното небе. За момент той просто остана да виси, опитвайки се да си поеме въздух.
Този момент продължи дълго. Нужно му беше ново усилие, за да се раздвижи. Сумтейки, той се изтегли през дупката, като одраска кожата си, докато преминаваше през нея.
В селището беше тихо. Небето приличаше на черно поле, осеяно със звезди, които бяха малки и безжизнени като диаманти. Аш се плъзна по земята и приведен нагази до колене в снега, без да поглежда назад към двете кървави линии, които се спускаха по купола на ледената колиба.
Той разтърси глава, за да я прочисти, и след това се огледа, за да се ориентира. Навсякъде около него имаше ледени колиби, погребани до половина в преспите. На местата, където кучетата прекарваха нощта, помръдваха малки купчини сняг. На известно разстояние група мъже подготвяха впряг с шейна за лов, без да подозират за фигурата, която ги наблюдаваше в полумрака, като дишаше спокойно.
Приведен ниско, Аш се отправи към ледената крепост. Прясната кора върху снега хрущеше под стъпалата му.
Докато се приближаваше, постройката постепенно се издигаше все по-високо на фона на звездите.