— Какво чакаш? — Джуно се беше задъхал, докато ги настигне.
Този път усмивката на Бан беше искрена.
— Нищо — отвърна той на момчето.
В дни като този — знойния Ден на глупаците през най-горещия период от лятото — за хората беше нещо обичайно да напускат нагорещените улици на Бар-Кхос, за да потърсят убежище на върха на Планината на истината, около чиято най-висока част се простираше парк. Там винаги подухваше свеж бриз от морето. Когато пътеката стигна до парка, тя стана равна. Малкият Джуно, който вече по-уверено носеше товара си, се възползва от възможността да ускори крачка и да изпревари родителите си и останалите хора, които се разхождаха спокойно. Заедно заобиколиха тясна поляна, където група деца си играеха с хвърчило и се караха кой да е следващият, който ще го управлява. Край тях, на пейка в сянката на изсъхнало джупово дърво, стар монах просяк седеше с бутилка вино и разговаряше с кучето си. Кучето, изглежда, не го слушаше.
Във въздуха отново проехтя гръмотевица. Сега, когато бяха по-близо до южните стени на града, звукът беше по-отчетлив. Джуно хвърли поглед назад към родителите си.
— Побързайте — извика той, неспособен да сдържи вълнението си.
— Трябваше да вземем неговото хвърчило за по-късно — каза Марлий, когато децата прекратиха разправията си и успяха да пуснат кутията си от хартия и дърво перо по вятъра.
Бан кимна, но не отговори. Вниманието му беше привлечено от сградата, която се издигаше на върха на хълма, в самото сърце на парка. Високите й стени бяха обградени от жив плет и по тях имаше стотици прозорци в бели рамки, които отразяваха небето или бяха черни, в зависимост от това, накъде гледат. Бан се явяваше в тази сграда почти всеки ден в качеството си на адютант на генерал Крийд. Неволно погледът му се плъзна по крилото на Министерството на войната, където знаеше, че се намира кабинетът на генерала. Потърси силуета на стареца в някой от прозорците.
— Бан — смъмри го жена му и го задърпа напред.
Най-сетне стигнаха до южния край на парка. Джуно се провираше между хората, насядали сред високата трева, и с всяка следваща крачка забавяше хода си при вида на гледката, разкриваща се отдолу. Той спря. Миг по-късно кошницата падна от ръцете му.
Бан застана до него. Той събра разсипаното съдържание на кошницата, след това се вгледа по-внимателно в сина си, горе-долу по същия начин, по който го беше наблюдавал, когато правеше първите си колебливи и рисковани стъпки като малък. Бяха забранили на момчето да посещава хълма само и то им се беше подчинявало. Но през последните месеци бе започнало да ги моли да го доведат тук. Беше поискал да види с очите си онова, за което другите деца му бяха разказвали — защо хълмът е наречен Планината на истината.
Сега щеше да го знае завинаги.
От този най-южен край на най-високия хълм край града можеше да се види морето да се простира и на изток, и на запад по бреговата линия — а право напред дългото, широко около половин миля парче земя, известно като Лансуей, достигаше до континента като някакъв път. В далечината едва-едва се забелязваха единствено очертания и облаци.
През най-тясната част на провлака преминаваха грандиозните южни стени на Бар-Кхос, изградени от сив камък и известни като Щита.
Стените, които бяха защитавали града (а съответно и остров Кхос — житницата на Мерсиянските острови) от нашествие по суша в продължение на повече от три столетия, се издигаха на височина около деветдесет стъпки и бяха дори по-високи на местата, където кулите се издигаха над назъбения парапет. Бяха стари, достатъчно стари, за да дадат на града името „Бар-Кхос“, което на търговски означаваше „Щитът на Кхос“. Общо стените бяха шест. Поне са били толкова, докато манианците не пристигнали с развети знамена и намерения да завладеят града. Сега само четири от тях препречваха Лансуей, а две от тези четири бяха построени наскоро. От първоначалните бе останала най-външната, в която нямаше входове. Всички те бяха зазидани с камък и хоросан.
От Върха на истината се разкриваше най-добрата гледка към града. Оттук и само оттук обикновените граждани можеха да видят какво има от другата страна на стените. Сега, когато и Джуно го съзря, той примигна, когато погледът му се премести от Щита към редиците на манианците, които го обсаждаха като бял прибой, наводнил равнината на провлака — имперската Четвърта армия.
Детското му лице беше бледо, а очите му се разшириха, докато попиваха всяка подробност.