Загледан в плавно избиващия на екрана образ, Чартрукян се запита знае ли Стратмор, че лабораторията е оставена без надзор. На път за насам беше забелязал, че завесите на офиса му са спуснати, което означаваше, че шефът е тук, не че това бе нещо необичайно за събота — макар да държеше подчинените му да почиват в съботите, самият Стратмор, изглежда, работеше 365 дни в годината.
Едно нещо Чартрукян знаеше със сигурност — ако Стратмор научеше, че в лабораторията няма никой, нещастният новоназначен веднага щеше да се прости с работата си. Погледна телефона: колебаеше се дали първо да не потърси младия техник — сред колегите в Сис-Сек съществуваше неписаното правило да си помагат, за да не стават издънки. В „Крипто“ системните администратори от Сис-Сек бяха хора втора ръка и вечно трябваше да се борят за място под слънцето с „господарите на имението“. За никого не бе тайна, че това е царството на криптолозите, а на Сис-Сек позволяваха да дишат същия въздух само защото поддържаха играчките им в изправност.
Чартрукян взе решение и вдигна слушалката. Но тя така и не стигна до ухото му. Ръката му се вкамени, а погледът му се прикова върху най-сетне изплувалия на фокус екран пред очите му.
За всичките си осем месеца на тази си длъжност Фил Чартрукян не бе виждал в полето за часове на монитора за състоянието на TRANSLTR да се мъдри нещо различно от две нули. Днешният ден бе изключение:
ИЗТЕКЛО ВРЕМЕ: 15:17:21
— Петнайсет часа и седемнайсет минути?! — ахна той. — Невъзможно!
Отново включи и изключи екрана, което беше глупаво, понеже нямаше никакъв начин информацията на него да е грешна. И наистина, беше си същата.
Изведнъж Чартрукян настръхна. По същество системните администратори към Сис-Сек имаха една-единствена директива: да се пази TRANSLTR чист от компютърни вируси.
Чартрукян знаеше, че петнайсетчасовата непрестанна работа на TRANSLTR може да означава само едно: заразяване. По някакъв начин в TRANSLTR бе вкаран заразен файл, един от ефектите на който можеше да бъде драстичното забавяне на работата. Чартрукян автоматично се пренастрои в режим на работа при екстрени ситуации — вече нямаше никакво значение, че лабораторията е оставена без надзор. Най-важното в момента се казваше TRANSLTR. Той веднага извика журналния файл, в който се поддържаше списък на подадените за обработка файлове за последните четиридесет и осем часа, и започна да го преглежда.
„Как е могъл да мине заразен файл? Възможно ли е филтриращите програми да са пропуснали нещо?“
Като предпазна мярка всеки подаван на TRANSLTR файл първо се обработваше от „Гонтлит“ — навързани последователно шлюзове, пакетни филтри и дезинфекциращи програми, които сканираха входящите файлове за компютърни вируси и потенциално опасни фрагменти от код в тях. Файловете, съдържащи непознат за „Гонтлит“ програмен код, безкомпромисно се отхвърляха и се отделяха за ръчна проверка. От време на време „Гонтлит“ маркираше напълно безвредни файлове на основание откриване в тях на нещо, с което дотогава не се бе срещал. В такива случаи Сис-Сек провеждаше внимателно изучаване на структурата на файловете на ръка и само ако стигнеше до еднозначния извод, че няма опасност, файлът се въвеждаше ръчно за обработка от TRANSLTR.
Всъщност компютърните вируси бяха също толкова разнообразни, като бактериалните. Също като живите си „колеги“, компютърните вируси имаха една цел — да се прикачат към системата-приемник и да се реплицират. В този случай приемникът бе TRANSLTR.
Чартрукян се изненада да научи, че в АНС досега не са имали проблеми с вирусите. Вярно, „Гонтлит“ бе надежден страж, но все пак АНС „смучеше от дъното“, ненаситно поемаше огромни масиви цифрова информация, постъпващи от цял свят. Подобен начин на събиране на данни бе като безразборния секс — със или без защита рано или късно нещо се „лепва“.
Чартрукян приключи с прегледа на журналния файл. Само че бе още по-озадачен. Всички въведени в TRANSLTR файлове бяха определени като безопасни. „Гонтлит“ не бе открил нищо подозрително, което означаваше, че всеки подаден на TRANSLTR файл е чист.
— Тогава какво те мъчи толкова, по дяволите? — риторично попита той в празната стая. Усети, че се е изпотил. Зачуди се дали не е редно да съобщи неприятната новина на Стратмор.
— Сканиране за вирус — каза си той пак на глас, за да се успокои. — Трябва да сканирам компютъра за вируси.