— Alli — отговори жълтозъбият лейтенант и за по-ясно посочи масата, на която бяха натрупани дрехи и дребни лични вещи.
— Es Todo? — „Това ли е всичко?“.
— Si.
Бекър поиска да му дадат кашон. Лейтенантът с готовност тръгна да му намери.
Беше събота вечер и формално погледнато, севилската морга бе затворена. Младият лейтенант бе пуснал тук Бекър, подчинявайки се на пряката заповед на началника на севилската „Гуардия“ — изглежда, дошлият американец имаше приятели по върховете.
Бекър разгледа купчината дрехи. Освен тях имаше паспорт, портфейл и очила — напъхани в една от обувките. На масата бе оставена и пътна чанта, иззета от гуардията от хотела на покойния. Указанията на Бекър бяха пределно ясни: „Не докосвай нищо, не чети нищо, вземи нещата и ги донеси. Всичките. Внимавай да не пропуснеш нещо“.
Бекър огледа пак всичко и се намръщи озадачено. „За какво, по дяволите, им трябват на АНС тези боклуци?“
Лейтенантът се върна с малък кашон и Бекър започна да нагъва дрехите в него.
Офицерът мушна с пръст палеца на крака на трупа:
— Quien es? — „Кой е този?“.
— Нямам представа.
— Прилича на китаец.
„По-скоро е японец“ — помисли Бекър, но не го каза.
— Горкият нещастник. Инфаркт, нали?
Бекър кимна разсеяно.
— Така ми казаха.
Лейтенантът въздъхна и съчувствено поклати глава.
— Севилското слънце е много жестоко. Утре внимавай по улиците.
— Благодаря — каза Бекър. — Само че аз си тръгвам.
— Че ти току-що дойде! — смая се полицаят.
— Зная, но онзи, който ми плаща билета, иска тези неща веднага.
Лейтенантът го изгледа обидено, засегнат така, както може да се засегне само испанец.
— Искаш да кажеш, че няма да вкусиш от Севиля?
— Идвал съм преди години. Красив град. Много бих искал да мога да поостана.
— Значи си виждал „Ла Жиралда“?
Бекър кимна. Истината бе, че никога не се беше качвал на върха на древната забележителност от времето на маврите, но я бе виждал.
— Ами „Алказар“?
Бекър отново кимна и си спомни нощта, когато бе слушал Пако де Лусия да свири на китара в двора. Фламенко под звездите в крепост от петнайсети век… Защо не бе познавал Сюзан тогава?
— И разбира се Христофор Колумб — усмихна се офицерът. — В нашата катедрала е погребан.
Бекър го погледна.
— Наистина ли? Аз пък си мислех, че е погребан в Доминиканската република.
— Глупости! Кой разпространява тези слухове? Колумб си е тук, в Испания. Испанската църква се гордее, че притежава реликвите му.
Испанската църква. Бекър знаеше, че в Испания има само една църква — римокатолическата. Католицизмът тук бе на по-голямо уважение дори отколкото във Ватикана.
— Е, разбира се, нямаме цялото му тяло — добави лейтенантът. — Solo es escroto.
Бекър спря да подрежда кашона и го изгледа. Solo es escroto. По лицето му плъзна усмивка.
— Само скротума?
Офицерът гордо кимна.
— Да. Когато църквата обяви някого за светец, разпраща реликвите му в различни катедрали, за да може всеки да се наслади на великолепието им.
— И все сте получили… — Бекър положи сериозни усилия да потисне смеха си.
— Това е много важна част! — каза офицерът. — Не ти е някакво ребро или пръст като в онези църкви из Галисия. Наистина трябва да останеш и да го видиш!
Бекър вежливо кимна.
— Може да се отбия на тръгване.
— Mala suerte — въздъхна офицерът. — Лош късмет. Катедралата е затворена до сутрешната меса.
— Е, тогава друг път. — Бекър се усмихна и вдигна кашона. — Сега трябва да тръгвам. Самолетът не чака.
— Да те хвърля ли до летището? — предложи офицерът. — С мотора.
— Не, благодаря. Ще взема такси. — Някога, в колежанските си години, Бекър се бе качвал на мотоциклет и едва не се бе убил. Нямаше желание да повтаря тези преживявания, независимо кой кара.
— Както искаш — каза офицерът и тръгна към вратата. — Тогава гася…
Бекър хвана кашона под мишница. „Всичко ли взех?“ Погледна за последен път трупа върху масата. Тялото беше голо, с лице нагоре, под флуоресцентните лампи не можеше да се скрие нищо. Неволно погледът на Бекър пак се отклони върху странно деформираните ръце.
Лейтенантът изгаси осветлението и всичко потъна в мрак.
— Почакай… — спря го Бекър. — Я светни.
Лампите блеснаха.
Бекър остави кашона на пода, върна се при трупа и внимателно огледа лявата му ръка.
Офицерът проследи погледа му.
— Грозна работа, а?
Но не деформацията бе привлякла вниманието на Бекър. В последния момент той бе забелязал нещо друго. Обърна се към офицера.
— Сигурно ли е, че всичко е в кашона?