Офицерът кимна и каза:
— Да, това беше всичко.
Бекър постоя малко с ръце на кръста. После вдигна кашона, върна го при масата и го обърна върху нея. Изтръска дрехите една по една. Накрая изпразни обувките и дори ги изчука върху плота за по-сигурно. Повторно опипа всичко, отстъпи крачка назад и смръщи вежди.
— Някакъв проблем ли има? — услужливо попита лейтенантът.
— Да — загрижено въздъхна Бекър. — Нещо се губи.
13.
Токуген Нуматака стоеше в разкошно обзаведения си кабинет и гледаше градския пейзаж на Токио. Служителите му, както и конкурентите му, го познаваха като акута саме — „смъртоносната акула“. Цели три десетилетия той бе надхитрявал, надплащал, надрекларимирал цялата си японска конкуренция и сега бе на прага да се превърне в гигант и от световен мащаб.
Предстоеше му да сключи най-значителната сделка в живота си — сделка, която щеше да превърне „Нуматек Корпорейшън“ в бъдещия „Майкрософт“. Кръвта му кипеше от циркулиращия в нея адреналин. Бизнесът бе война… а войната бе страшно възбуждаща.
Макар Токуген Нуматака да бе имал известни съмнения, когато преди три дни му се бяха обадили, сега вече знаеше истината. Беше благословен с миоури — добро бъдеще. Боговете бяха избрали него.
— Имам копие на ключа за „Цифрова крепост“ — бе съобщил в слушалката глас с американски акцент. — Желаете ли да го купите?
Нуматака едва не се бе изсмял на глас. Веднага подуши, че това е някаква измама. „Нуматек Корп“ бе предложила много щедра сума в търга за новия алгоритъм на Енсей Танкадо и сега един от съперниците на компанията играеше игрички, опитвайки всичко, за да разбере размера на залога.
— Имате ключа? — престори се, че проявява интерес Нуматака.
— Да. Казвам се Северна Дакота.
Нуматака потисна напиращия в него смях. Всички знаеха за „Северна Дакота“. Танкадо бе съобщил пред пресата за мистериозния си партньор. Бе направил много мъдър ход с решението да се „обзаведе“ с партньор, защото даже в страна като Япония бизнесът не се свенеше от мръсни номера и хората сякаш бяха забравили какво означава да имаш чест. Енсей Танкадо не се намираше в безопасност. Достатъчно бе само една фирма да опита по-груба игра и ключът щеше да бъде публикуван, но тогава щяха да пострадат всички производители на софтуер на пазара.
Нуматака дръпна дълбоко от пурата си „Умами“ и реши да продължи още малко достойната за съжаление игра на обаждащия се.
— Значи продавате ключа, така ли? Много интересно… И какво мисли Енсей Танкадо по въпроса?
— Не съм се клел във вярност пред господин Танкадо. Господин Танкадо има глупостта да ми се довери. Ключът струва стотици пъти онова, което ми плаща, за да използва услугите ми.
— Съжалявам — каза Нуматака. — Ключът, с който разполагате, е безполезен за мен. Нали разбирате — в мига, в който разбере какво сте направили, той просто ще публикува своето копие и пазарът ще бъде залят.
— Вие ще получите и двете копия — изненада го гласът. — Моето и това на Танкадо.
Нуматака учтиво сложи длан върху микрофона и най-сетне се изсмя на глас. Все пак попита просто от любопитство:
— И колко искате за двата ключа?
— Двайсет милиона щатски долара.
Двайсет милиона бе почти предложената от Нуматака сума.
— Двайсет милиона? — ахна той престорено. — Но това е възмутително!
— Видял съм алгоритъма. Уверявам ви, че си заслужава парите.
„Хайде де — помисли си Нуматака, — че той струва поне десетократно“.
— За нещастие — каза той на събеседника си, играта му беше омръзнала, — и двамата добре знаем, че господин Танкадо няма да се съгласи на това. Би имало големи правни усложнения.
След многозначителна пауза гласът каза:
— Ами ако Танкадо вече не е фактор?
Нуматака се противопостави на новия пристъп напиращ в него смях, защото усети в гласа странна решимост.
— Ако Танкадо вече не е фактор? — Той помълча, обмисляйки тази нова възможност. — Тогава сделката между двама ни може да стане възможна.
— Ще се обадя пак — обеща гласът. И връзката прекъсна.
14.
Бекър гледаше трупа. Макар от момента на смъртта да бе минало доста време, лицето на азиатеца излъчваше розовото сияние на скорошен тен. Останалата част от тялото бе бледожълтеникава… почти изцяло с изключение на малък бледовиолетов участък точно над сърцето.
„Трябва да е от опита да го съживят — реши Бекър. Жалко, че не са успели“.
Отново се съсредоточи върху ръцете на трупа. Не приличаха на нищо, което бе виждал. Бяха с по три пръста, сгърчени и извити. Но не физическият недъг интересуваше Бекър.
— Дяволите да ме… — измърмори лейтенантът. — Та той бил японец, а не китаец…